Ян Мартел - Животът на Пи

— Защо не се интересува от нормалните неща, които вълнуват момчетата на неговата възраст? Виж Рави. Мисли само за крикет, филми и музика.

— Според теб това по-добре ли е?

— Не, не. О, вече не знам какво да мисля. Имах тежък ден — той въздъхна. — Чудя се докъде ще стигне с тези свои интереси.

Майка ми се подсмихна.

— Миналата седмица прочете книга, озаглавена „Имитацията на Христос“.

— „Имитацията на Христос“! Пак ти казвам, чудя се докъде ще стигне с тези свои интереси! — извика баща ми.

Двамата избухнаха в смях.

Обичах молитвеното си килимче. Макар че беше съвсем обикновено на вид, в моите очи то сияеше с невиждана красота. Съжалявам, че го изгубих. Когато го постилах, изпитвах особена нежност към земята под и около него, което за мен ясно показваше, че това е добро молитвено килимче, тъй като ми напомняше, че цялата земя е сътворена от Бога и е свещена. Шарките, изтъкани със златисти нишки на червен фон, бяха прости: тесен ромб с остър похлупак в единия край, за да сочи киблата — посоката на молене, — и малки завъртулки наоколо, подобни на струйки дим или на причудливи знаци от непознат език. Вълната беше мека. Когато се молех, късите ресни без възелчета почти докосваха челото ми в единия край и върховете на пръстите ми в другия — уютен размер, който те караше да се чувстваш като у дома си навсякъде по тази голяма земя.

Молех се навън, защото така ми харесваше. Най-често постилах килимчето в един ъгъл на двора зад къщата. Това беше уединено място в сянката на коралово дърво до стената, обрасла с пълзящи цветове бугенвилия. Покрай стената имаше ред саксии с коледни звезди. Бугенвилията се бе увила и около кораловото дърво. Контрастът между пурпурните му филизи и червените цветове на дървото беше много красив. А когато дървото цъфтеше, редовно се превръщаше в птичарник, населен с врани, дроздове, розови скорци, суиманга и папагали. Стената се издигаше вдясно от мен. Напред и леко вляво, оттатък млечнобялата шарена сянка на дървото се простираше окъпаният в слънчева светлина двор. Пейзажът се променяше, разбира се, в зависимост от времето, часа, сезона. Но тази картина се е запечатала ясно в паметта ми, сякаш винаги е била неизменна. Заставах с лице към Мека, като се ориентирах по стрелката, която бях надраскал върху бледожълтата земя и която грижливо пазех от заличаване.

Понякога, след като свършех с молитвите, се обръщах и виждах баща си, майка си или Рави да ме наблюдават с любопитство. Постепенно те свикнаха с гледката.

Кръщението ми протече малко неловко. Майка ми усърдно се преструваше, баща ми гледаше с каменно лице, а Рави милостиво го пропусна заради мач по крикет, което обаче не му попречи да коментира събитието надълго и нашироко. Водата се стичаше по лицето и врата ми: макар и само една шепа, тя ми подейства освежително като мусонен дъжд.

Защо хората се преселват? Какво ги кара да се откъснат от корена и да изоставят всичко, което познават, заради огромната неизвестност отвъд хоризонта? Защо им е да изкачват този Еверест на бюрократичните формалности, който ги кара да се чувстват като просяци? Защо им е да навлизат в джунглата на чужбината, където всичко е ново, непонятно и трудно?

Отговорът е един и същ по цял свят: хората се преселват с надеждата за по-добър живот.

Средата на 70-те години беше смутно време за Индия. Аз разбирах това по дълбоките бръчки, които се появяваха по челото на баща ми, докато четеше вестниците. Или по случайно дочутите разговори между него и майка ми или Мамаджи, или други хора. Не че не разбирах в общи линии за какво говорят — просто не се интересувах от тези неща. Както и преди, орангутаните с нетърпение очакваха да получат лакомства, макаките не питаха за новините от Делхи, носорозите и козите продължаваха мирното си съжителство, птиците чуруликаха, облаците носеха дъжд, слънцето печеше безмилостно, земята се задъхваше, Бог наблюдаваше отгоре — в моя свят нямаше тревоги.

Накрая госпожа Ганди изчерпа търпението на баща ми. През февруари 1976 година правителството на Тамил Наду бе свалено от Делхи. То беше сред най-безмилостните критици на госпожа Ганди. Превратът бе извършен мирно и тихо — министър-председателят Карунаниди кротко подаде оставка и остана под домашен арест, — а какво значение има падането на едно местно правителство, когато от осем месеца насам в цялата страна се нарушаваше Конституцията? За баща ми обаче това беше върхът на диктаторското управление на госпожа Ганди. Камилата в зоологическата градина изобщо не се трогна, но за баща ми това бе капката, от която чашата преля.