Ян Мартел - Животът на Пи

Това беше първият религиозен конфликт в живота ми. Баща ми купи три сладоледа с вафлени кори. Изядохме ги необичайно мълчаливо и продължихме неделната си разходка.

Когато научи за станалото, Рави се развихри:

— Е, Свами Исусе, ще има ли хадж тази година? — попита той, като тържествено опря длани една в друга в молитвен жест. — Зовът на Мека е неустоим, а? — брат ми се прекръсти. — Или ще идеш в Рим да те коронясат за папа Пий? — и изписа във въздуха гръцката буква „пи“, за да поясни шегата си. — Сигурно не ти е останало време да отидеш да те обрежат, та да станеш и евреин. Както е тръгнало, ако ходиш в храма в четвъртък, в джамията в петък, на синагога в събота и на църква в неделя, трябват ти още три религии, та животът ти да стане безкраен празник.

И още много подигравки в същия дух.

И това не беше краят. Винаги се намират хора, които считат за свой дълг да бранят Бога, сякаш Върховната реалност, Основата на съществуването е нещо слабо и безпомощно. Тези хора подминават вдовиците, измъчвани от проказа, които ги молят за няколко монети, подминават децата, облечени в дрипи, които живеят на улицата, и си казват: „Бизнес като бизнес.“ Но ако съзрат някъде обида срещу Бога, това е друго. Лицата им пламват, гърдите им се повдигат тежко, устите им бълват слюнка и гневни думи. Степента на възмущението им е поразителна. От решителността им страх да те хване.

Тези хора не осъзнават, че Бог трябва да се защитава отвътре, не отвън. Те трябва да насочат гнева си към самите себе си. Защото откритата злоба е не друго, а злоба, пусната да излезе навън. Решителната битка се води не на арената пред многобройна публика, а на малката полянка в душата на всеки от нас. Защото междувременно съдбата на вдовиците и бездомните деца е много тежка и в тяхна защита, а не в защита на Бога, трябва да се опълчат фарисеите.

Веднъж един глупак ме изгони от Голямата джамия. Когато влизах в църквата, отчето ме поглеждаше така, че аз вече не можех да намеря покой при Христа. Случваше се някой брахман да ме прогони от даршан. За религиозните ми похождения бързо и крадешком се докладваше на родителите ми, сякаш ставаше дума за разкриване на заговор.

Това тесногръдие едва ли правеше добро на Бог.

За мен религията е чест, не поквара.

Престанах да посещавам месата в Катедралата на Пресветата Дева и вместо това започнах да ходя в Ангелската катедрала. След петъчната молитва вече не се заседавах сред братята си. В храма ходех, когато бе най-препълнен и когато брахманите бяха твърде заети, за да застанат между мен и Бог.

Няколко дни след срещата на крайбрежната алея аз събрах кураж и влязох в кабинета на баща си.

— Татко?

— Да, Писин?

— Искам да се покръстя и искам да имам молитвено килимче.

Думите ми се оказаха трудни за осмисляне. След няколко секунди той вдигна поглед от хартиите на бюрото си.

— Какво? Какво искаш?

— Искам да се моля навън, без да цапам панталоните си.

А и посещавам християнско училище, без да съм приел християнството както му е редът.

— Защо ти е да се молиш навън? Всъщност за какво ти е изобщо да се молиш?

— Защото обичам Бога.

— А-ха.

Отговорът ми явно го стъписа, дори го смути. Последва пауза. Помислих, че пак ще ми предложи сладолед.

— Е, „Пьоти Семинер“ е християнско училище само на думи. Там има много индийски момчета, които не са християни. Ти ще получиш добро образование, без да се налага да приемаш християнството. Пък и да се молиш на Аллах не е кой знае какво.

— Но аз искам да се моля на Аллах. Искам да бъда християнин.

— Не можеш да бъдеш и двете. Трябва да избереш или едното, или другото.

— Защо не мога да бъда и двете?

— Защото са отделни религии! Нямат нищо общо.

— Там е казано друго! И двете твърдят, че Авраам им принадлежи. Мюсюлманите казват, че Богът на евреите и християните е същият като техния Бог. Те признават Давид, Мойсей и Исус за пророци.

— Какво общо има това с нас, Писин? Ние сме индийци.

— В Индия от векове има и мюсюлмани, и християни! Някои казват, че Исус е погребан в Кашмир.

Баща ми нищо не отвърна, само ме погледна навъсен. Изведнъж деловото му мислене заработи.

— Говори с майка си за това.

Тя четеше.

— Майко?

— Да, скъпи?

— Искам да се покръстя и искам да имам молитвено килимче.

— Говори с баща си за това.

— Говорих. Той ми каза да говоря с теб.

— Така ли ти каза?