Ян Мартел - Животът на Пи

Друг път ми се случи да почувствам Бог съвсем близо до себе си. Беше много по-късно, в Канада. Бях на гости у приятели. Зимно време. Бях излязъл на разходка из просторния им двор и тъкмо се прибирах към къщата. Навън беше ясен слънчев ден, през нощта бе навалял сняг. Цялата природа тънеше в бяло. Преди да вляза, обърнах глава. Отстрани имаше горичка, а в горичката — малка полянка. Един клон се люлееше — от вятъра или може би от движението на животно. Във въздуха прехвърчаше ситен сняг, който блестеше на слънцето. Сред този падащ златен прах на обляната в светлина поляна аз видях Дева Мария. Защо точно нея — не знам. Преклонението ми пред Богородица бе нещо второстепенно за мен. И все пак беше тя. Кожата й бе бледа. Тя беше облечена в бяла рокля и синя пелерина: помня, че гънките и диплите им ме поразиха. Като казвам, че я видях, нямам предвид точно буквалния смисъл на думата, макар че видението имаше плът и цвят. Почувствах, че я виждам — видение във видението. Спрях и примижах. Тя изглеждаше красива и много царствена. Усмихваше ми се с любяща топлота. След няколко секунди ме напусна. Сърцето ми се разтуптя от страх и радост.

Присъствието Господне е най-добрата награда.

Седя в кафене в центъра на града и размишлявам. Току-що сме се разделили, след като сме прекарали следобеда заедно. Срещите ни винаги оставят у мен ясно съзнание за мрачното доволство, с което се характеризира животът ми. Какви бяха онези думи, които ме поразиха? А, да: „сухите, безжизнени факти“, „по-добрата история“. Изваждам химикалка и лист хартия и записвам:

„Думи за божествено проникновение: морална екзалтация, трайни чувства на извисяване, възторг, радост, ускоряване на нравствената сетивност, която най-неочаквано се оказва по-важна от интелектуалното разбиране за нещата, подредба на Вселената по морални, не интелектуални правила, осъзнаване, че основният принцип на съществуването е онова, което наричаме любов и което понякога се проявява недотам ясно, чисто, непосредствено, но все пак неизбежно.“

Пауза. А относно Божието мълчание? Обмислям го. Добавям:

„Интелектуално непостижимо и същевременно сигурно усещане за присъствие и крайна цел“.

Мога да си представя последните думи на някой атеист „Бяла светлина! Л-ллюбов! Боже мой!“ и прилива на вяра на смъртния одър. Докато агностикът, ако остане верен на разумната си същност, ако се придържа към сухите, безжизнени факти, може би ще се опита да обясни топлата светлина, която го облива, с думите „Вероятно до ммозъка ми вече не ддостига кислород“, до самия си край ще остане лишен от въображение и ще пропусне по-добрата история.

Уви, усещането за единение, което общата вяра вдъхва на всеки народ, на мен донесе само неприятности. Докато религиозните ми лутания останаха незабелязани от едни, които не проявяваха интерес и просто се забавляваха, не беше така за други, които им отдаваха значение — и не ги намираха за забавни.

— Какво търси синът ви в индуистки храм? — питаше свещеникът.

— Видели са сина ви да се кръсти в църква — казваше имамът.

— Вашият син е станал мюсюлманин — възмущаваше се брахманът.

Да, вниманието на слисаните ми родители бе насила привлечено към моите практики. Разбирате ли, те не знаеха. Не знаеха, че аз бях практикуващ индуист, християнин и мюсюлманин. Големите момчета винаги крият това-онова от родителите си, нали? Всички шестнайсетгодишни имат тайни, така ли е? Но съдбата реши моите родители, аз и тримата мъдреци, както ги наричах, да се срещнем един ден на крайбрежната алея „Губер Сале“ и тайната ми да излезе наяве. Беше приятен горещ неделен следобед, духаше лек ветрец и Бенгалският залив сияеше под синьото небе. Гражданите бяха излезли на разходка. Наоколо пищяха и се смееха деца. Във въздуха се носеха цветни балони. Търговията със сладолед вървеше повече от всякога. На кого би му хрумнало да говори за работа в такъв ден, питам аз? Защо просто не се разминахме с кимване и усмивка? Не ми било писано. Трябваше да срещнем не само единия, а и тримата мъдреци, при това не последователно, а едновременно, и всеки от тях да реши, че това е златната възможност да поговори с видния гражданин на Пондичери — директора на зоологическата градина — който би следвало да служи като благочестив пример на сина си. Когато видях първия, аз се усмихнах, но след като зърнах втория и третия, усмивката замръзна на устните ми. Щом стана ясно, че и тримата вървят към нас, сърцето ми подскочи и отиде в петите.