Ян Мартел - Животът на Пи

Той стоеше изправен. Мърмореше нещо на арабски. Доближи ръце до ушите си, сякаш се напрягаше да чуе отговора на Аллах. Поклони се. Пак се изправи. Падна на колене и опря длани и чело в пода. Изправи се, без да става. После отново се поклони до земята. Стана на крака. След това всичко започна отначало.

Значи ислямът е лесно упражнение, казах си. Опростен вариант на йога за горещи дни, подходящ за бедуини. Асани без много потене, лесно достижим рай.

Пекарят повтори цикъла си от движения четири пъти, като през цялото време мърмореше. Накрая обърна глава надясно, после наляво и след кратка медитация отвори очи, усмихна се, отстъпи встрани от килимчето и с един замах го нави на руло — свидетелство за дългогодишна практика. Занесе го обратно в съседната стая. После дойде при мен.

— Та, за какво говорех? — попита ме той.

Това бе първият път, когато видях мюсюлманин да се моли — бърза, необходима, физическа, тиха, поразителна молитва. Следващия път, когато се молих в църква — на колене, неподвижен, безмълвен пред Христос на Кръста, — в съзнанието ми изплува споменът за това красиво и силно единение с Бога насред чувалите с брашно.

Отидох да го видя отново.

— За какво е вашата религия? — попитах аз.

Очите му светнаха.

— За Възлюбления — отговори той.

Препоръчвам на всички не да обичат исляма, а да го разберат, да проумеят духа му. Това е красива религия за братство и преданост.

Джамията беше отворена от всички страни, достъпна за Бога и вятъра. Седяхме по турски и слушахме имама, докато дойде време за молитва. Тогава редиците от седящи се размиха, ние станахме и се наредихме рамо до рамо, пролуките отпред се запълниха с хора от задните места, докато всеки ред се превърна в плътна жива верига от богомолци. Приятно ми беше да опра чело в земята. Веднага почувствах дълбоко религиозно съприкосновение.

Той беше суфи, мюсюлмански мистик. Търсеше фана, единение с Бога, и взаимоотношенията му с Него бяха лични и изпълнени с любов.

— Направиш ли две крачки към Бога — казваше ми той, — Бог ще се завтече насреща ти!

Беше съвсем невзрачен на вид, без характерни черти на лицето или особен начин на обличане, които да оставят следа в паметта. Нищо чудно, че първия път дори не го забелязах. Дори след като го опознах много добре, при всяка наша среща ми беше трудно да го откривам сред други хора. Името му бе Сатиш Кумар. Това е често срещано име в Тамил Наду, затова съвпадението не е чак толкова забележително. И все пак ми беше забавно, че този пекар, невзрачен като сянка и в отлично здраве, и учителят по биология, изповядващ комунистически възгледи, предан на науката човек с корем като планински връх и крака кокили, прекарал детски паралич, носеха едно и също име. Господин Кумар и господин Кумар ме учеха на биология и ислям. Господин Кумар и господин Кумар ме подтикнаха да следвам зоология и богословие в Университета в Торонто. Господин Кумар и господин Кумар бяха моите пророци в далечното ми индийско детство.

Ние се молехме заедно и практикувахме дхикр, тоест изброявахме деветдесет и деветте открити имена на Бог. Той беше хафиз — знаеше Корана наизуст и го рецитираше бавно и напевно. Моят арабски не беше достатъчно добър, но звученето ми харесваше. Гърлените резки звуци и дългите плавни гласни се нижеха неразбираеми като красива броеница. Наслаждавах се на броеницата часове наред. Не беше внушителна — самотен човешки глас, — но бе необятна като Вселената.

Описах къщата на господин Кумар като проста колиба. Въпреки това никоя джамия, никоя църква или храм не са били толкова свети за мен. Понякога излизах от пекарната преизпълнен с възторг. Качвах се на колелото си и разнасях възторга във въздуха.

Веднъж се случи да изляза извън града и на връщане, докато се спусках по склона и отляво в ниското се синееше морето, внезапно се почувствах сред облаците. Бях минавал оттук и преди, но сега го виждах по различен начин. Чувството — несъвместима смесица от пулсираща енергия и дълбок покой — беше силно и благодатно. Докато по-рано пътят, морето, дърветата, въздухът, слънцето ми отправяха различни послания, сега те говореха на един език. Дървото разказваше за пътя, който чувстваше върху себе си полъха на въздуха, който пък обгръщаше морето, което на свой ред споделяше мисли със слънцето. Всеки отделен елемент съжителстваше в хармонични взаимоотношения със съседа си и всички бяха приятели помежду си. Аз коленичех смъртен и се изправях безсмъртен. Чувствах се център на малък кръг, съвпадащ с центъра на далеч по-голям. Атман срещна Аллах.