Ян Мартел - Животът на Пи

Отдалечих се и събрах смелост. Влязох в църквата. Стомахът ми се сви в юмрук. Ужасявах се от мисълта, че мога да срещна християнин, който да ми се развика: „Какво правиш тук? Как се осмеляваш да влизаш в това свято място, невернико? Веднага излез!“

Нямаше никого. И нищо не разбирах. Приближих се и огледах олтара. Там имаше картина. Това мурти ли беше? Нещо като човешко жертвоприношение. Разгневен бог, който трябваше да бъде умилостивен с кръв. Смаяни жени гледаха към небето, а наоколо кръжаха пълнички бебета с крилца. Красиви птици. Коя от тях беше бог? Отстрани на олтара имаше изрисувана дървена скулптура. Пак същата жертва, издраскана и дръзко окървавена. Загледах се в коленете му. Те бяха лошо ожулени. Розовата кожа се лющеше и приличаше на цветни листенца, под които аленееха капачките на колената. Трудно ми беше да направя връзката между тази кървава сцена и свещеника в приемната.

На следващия ден горе-долу по същото време аз влязох под надписа „ОТВОРЕНО“.

Католиците са известни със строгостта си, с непреклонните си съждения. Моят опит с отец Мартин съвсем не беше такъв. Отецът бе много любезен. Поднесе ми чай и бисквити в сервиз, който потракваше и дрънчеше при всяко докосване; държа се с мен като с възрастен и ми разказа една история. Или по-скоро — понеже християните много държат на главните букви — История.

И то каква! Първото увлекателно нещо в нея беше невероятният сюжет. Как е възможно? Човечеството греши, а Божият Син плаща за това! Опитах да си представя как баща ми казва:

— Писин, днес един лъв се промъкна в клетката на ламите и разкъса две. Вчера друг лъв изяде черен козел. Миналата седмица още два убиха камилата. Предишната седмица изгубихме щъркелите и сивите рибари. Все още не знаем кой е откраднал златното агути. Положението става нетърпимо. Трябва да се направи нещо. Аз реших, че единственият начин лъвовете да платят за греховете си е да ги нахраня с теб.

— Да, татко, това е най-правилното и логично решение. Почакай само да се изкъпя.

— Алилуя, синко.

— Алилуя, татко.

Ама че откачена история! Каква странна психология!

Помолих отец Мартин да ми разкаже още нещо с надеждата, че следващата история ще ми допадне. Със сигурност християнската религия разполагаше с повече от една истории за разказване — всички религии изобилстват от сюжети. Но отец Мартин ми даде да разбера, че историите, които предшестват тази — а те са наистина много, — са само пролог към християнството. Религията на християните има само една История, към която се връща отново и отново. И тя им стига.

Същата вечер в хотела не пророних и дума.

Разбирах, че всеки бог се сблъсква с много беди и нещастия. Боговете в индуизма постоянно си имат работа с крадци, убийци, насилници и тирани. Та какво е „Рамаяна“, ако не разказ за един дълъг и злополучен ден на Рама? Нещастия — да. Обрати на съдбата — да. Предателства — да. Но унижение? Смърт? Не можех да си представя, че бог Кришна би допуснал да го съблекат гол, да го измъчват, да му се подиграват, да го влачат по улиците и на всичкото отгоре да го разпънат на кръст — при това нищо и никакви простосмъртни. Никога не бях чувал за смърт на индуистки бог. Брахман-Проявление не би могъл да умре. Хиляди, дори милиони демони и злодеи умират като простосмъртни — това е целта на съществуването им. Материята също умира. Но божеството трябва да бъде недосегаемо за смъртта. Не е редно да умира. Душата на света не може да умре дори в една своя част. Не е правилно християнският Бог да остави въплъщението си да умре. Все едно да убие част от себе си. Защото ако Синът умира, това не може да стане наужким. Ако Бог на Кръста е Бог, който симулира човешка трагедия, Страстите Христови се превръщат във Фарс Христов. Смъртта на Сина трябва да бъде истинска. Отец Мартин ме увери, че е така. Но след като умре, Бог остава завинаги мъртъв, дори ако е възкръснал. Синът усеща вкуса на смъртта в устата си за вечни времена. Триединството е покварено от нея, десницата на Бог Отец е омърсена. Ужасът е истински. Защо Бог ще иска да си причини това? Защо не остави смъртта на смъртните? Защо да омърсява нещо красиво, да съсипва съвършенството?

От любов. Така ми отговори отец Мартин.

Ами поведението на Сина? Да вземем историята за детето Кришна, погрешно обвинено от приятели, че е изяло бучка пръст. Дойката му Яшода размахва заканително показалец: „Не бива да ядеш пръст, лошо момче!“ — смъмря го тя. „Но аз не ям“ — отговаря неоспоримият бог на все и вся в облика на уплашено човешко дете. „Шт! Шт! Отвори уста“ — нарежда му Яшода. Кришна се подчинява. Отваря уста. Яшода ахва. В устата на Кришна тя вижда от край до край цялата безначална и безкрайна Вселена, с всички звезди и планети и пространството между тях, всички земи и морета и живота в тях, вижда всички отминали и всички бъдещи дни, всички мисли и чувства, всичката милост и надежда, трите съставни части на материята, нито едно камъче, свещ, създание, село или галактика не липсва, всичко е там заедно с нея и всяка бучка пръст е на мястото си. „Боже Мой, затвори уста“ — почтително казва тя.