Ян Мартел - Животът на Пи

Първото чудо оставя най-дълбока диря, следващото просто я следва. Аз дължа на индуизма първоначалния ландшафт на религиозното си въображение, градовете и реките, бойните полета и горите, свещените планини и дълбоките морета, където богове, светци, злодеи и обикновени хора съжителстват рамо до рамо и по този начин определят кои сме и защо сме такива. Първото, което познах в живота си, бе необятната космическа мощ на любящата благодат, изпълваща тази индуистка земя. Бог Кришна ми заговори. Аз го чух и го последвах. И в своята мъдрост и съвършена любов бог Кришна ме срещна с един човек.

Бях на четиринайсет — доволен от живота индуист, — когато по време на лятната ваканция срещнах Исус Христос.

Баща ми рядко почиваше от задълженията си в зоологическата градина, но през една от тези почивки ние отидохме до Мунар — съвсем наблизо, в провинция Керала. Мунар е малко градче сред планините, заобиколено от няколко чаени плантации, разположени на най-високата възможна надморска височина в света. Беше началото на май и сезонът на дъждовете още не бе започнал. Равнините на Тамил Наду бяха нажежени до бяло. Пристигнахме в Мунар след петчасово пътуване по криволичещия път от Мадурай. Прохладният въздух беше приятен като ментов бонбон. Направихме туристическа обиколка. Посетихме фабрика за производство на чай. Повозихме се с лодка по езерото. Разгледахме една кравеферма. Нахранихме със сол няколко Нилгири тар — вид диви кози — в националния парк. („В нашата зоологическа градина също има такива. Трябва да дойдете в Пондичери“ — каза баща ми на група швейцарски туристи.) Рави и аз се разходихме из чаените плантации край града. Всичко това беше опит да излезем от ленивото състояние на летаргия. В късния следобед баща ни и майка ни се отпуснаха на креслата в чайната на луксозния хотел като котки на припек край прозореца. Майка ми захвана да чете нещо, а баща ми се заприказва с другите гости на хотела.

В самия Мунар има три хълма. Те не могат да се сравняват с планинските върхове, които заобикалят града, но първата сутрин, докато закусвахме, аз забелязах нещо интересно: на всеки от тях имаше храм. На хълма отдясно, оттатък реката, на самия склон се издигаше индуистки храм, на хълма по средата, малко по-далеч от хотела, стоеше джамия, а на хълма отляво — християнска църква.

На четвъртия ден от престоя ни в Мунар към края на следобеда аз се озовах на левия хълм. Въпреки че посещавах християнско училище, никога не бях стъпвал в църква и сега не се осмелявах да вляза. Знаех съвсем малко за християнската религия. Тя се славеше с няколко хубави неща и с много насилие. Но и с добри училища. Обиколих църквата. Сградата ревниво криеше онова, което съдържаше в себе си с дебели, невзрачни бледосини стени и високи тесни прозорци, през които бе невъзможно да се надзърне вътре. Крепост.

Приближих се към къщата на свещеника. Вратата беше отворена. Скрих се зад ъгъла, за да огледам незабелязано. Отляво на вратата видях малка табелка с надпис „Енорийски свещеник“ и „Заместник енорийски свещеник“. Отстрани имаше правоъгълник със сменящи се надписи. И при свещеника, и при помощника му беше „ОТВОРЕНО“, както ме уведомяваха ясно различимите златни букви. Единият работеше в кабинета си, обърнат с гръб към сводестите прозорци, а другият седеше на пейка зад кръгла маса в големия вестибюл, който видимо служеше за приемна. Той гледаше към вратата и държеше книга в ръце — Библия по всяка вероятност. От време на време прочиташе нещо и вдигаше глава, пак прочиташе и пак поглеждаше нагоре. Правеше го някак унесено и същевременно съсредоточено. След няколко минути затвори книгата и я остави настрана. Скръсти ръце на масата и се загледа пред себе си с умиротворено изражение — нито на очакване, нито на примирение.

Стените във вестибюла бяха чисто бели, масата и пейките — от тъмно дърво, а свещеникът беше облечен в бяло расо — всичко бе така чисто, обикновено, просто. Почувствах как ме обзема покой. Но онова, което ме успокояваше дори повече от обстановката, бе интуитивното съзнание, че той е там — открит, търпелив, — достъпен за всеки, който иска да говори с него: душевен проблем, сърдечно бреме, угризения на съвестта — всичко ще изслуша с любов. Това бе човек, за когото любовта беше професия и той бе готов да предложи утеха и съвет на драго сърце.

Бях трогнат. Видяното се промъкна в сърцето ми и ме разтърси из основи.

Човекът стана. Помислих си, че ще затвори вратата, но той не го направи. Просто се оттегли по-навътре в сградата, като остави вратата между вестибюла и следващата стая отворена. Обърнах внимание на това колко широко отворени са и двете врати. По всичко личеше, че и той, и колегата му приемат посетители.