Ян Мартел - Животът на Пи

Изкачих хълма. Макар че над вратата на отец Мартин не пишеше „ОТВОРЕНО“ — за съжаление, в момента той не приемаше, — слава Богу, беше вътре.

Задъхан, аз казах:

— Отче, искам да стана християнин, моля ви.

Той се усмихна.

— Ти вече си християнин, Писин — в сърцето си. Всеки, който срещне Христа с вяра, е християнин. Тук, в Мунар, ти срещна Христа.

Отецът ме потупа по главата. Всъщност не беше съвсем потупване. Ръката му произведе „бам-бам-бам“ по главата ми.

Помислих, че ще се пръсна от радост.

— Когато се върнеш, пак ще пием чай, сине мой.

— Да, отче.

Той ме дари с хубава усмивка. Усмивката на Христа.

Влязох в църквата — този път без страх, защото сега тя беше и мой дом. Отправих молитви към Христос, който е жив. После се втурнах надолу по левия хълм и тичешком изкачих десния — за да благодаря на бог Кришна за това, че ме е срещнал с Исус от Назарет, чиято човешка същност така ми допадаше.

Ислямът дойде непосредствено след това, около година по-късно. Бях петнайсетгодишен и се разхождах из родния си град. Мюсюлманският квартал не беше далеч от зоологическата градина. Малък, спокоен район с арабски надписи и полумесеци по фасадите на къщите.

Озовах се на улица „Мулла“. Разгледах набързо джамия „Масджид“, като, разбира се, обикалях само отвън. Ислямът имаше славата на религия, по-лоша от християнството — малко богове, много насилие, а и не бях чувал никого да каже добра дума за мюсюлманските училища, — затова нямах намерение да влизам, макар че вътре не се виждаше никой. Сградата, чиста и бяла, като се изключат ръбовете, боядисани в зелено, представляваше отворена конструкция, която ограждаше пусто централно помещение. Навсякъде по пода имаше дълги сламени рогозки. Най-отгоре право в небето се издигаха две тънки, подобни на флейти минарета на фона на високи кокосови палми. В сградата нямаше нищо, което да говори за религиозна принадлежност и по тази причина да бъде интересно за мен, но бе приятно спокойно.

Продължих нататък. Точно до джамията имаше няколко свързани помежду си едноетажни постройки с малки сенчести врати. Те бяха порутени и мизерни, зелената мазилка по стените бе избеляла. В една от постройките имаше малко магазинче. Забелязах ред прашни бутилки кока-кола и четири прозрачни пластмасови буркана, наполовина пълни с бонбони. Но основната стока беше нещо друго — плоско, кръгло и бяло. Приближих се. Приличаше на някакъв вид безквасен хляб. Натиснах с пръст един от самуните. Беше твърд. Сякаш бе опечен преди три дни. Зачудих се кой ли би ял такъв хляб. Взех го и се опитах да го разчупя.

Един глас каза:

— Искаш ли да опиташ?

Подскочих от уплаха. На всеки може да се случи: игра на светлосенки, преливащи се цветни петна, умът ти блуждае другаде — и не различаваш това, което е пред очите ти.

На около четири стъпки от мен пред самуните хляб седеше човек. Така се стреснах, че махнах с ръце и хлябът отхвърча чак на улицата. Падна в купчина пресен кравешки тор.

— Извинете, господине, не ви видях! — запелтечих аз. Бях готов да побягна.

— Не се тревожи — спокойно каза човекът. — Някоя крава ще го изяде. Вземи си друг.

Той взе един самун и го разчупи на половина. Изядохме го заедно. Беше твърд и клисав — същинско изпитание за зъбите, — но засищащ. Успокоих се.

— Значи вие печете този хляб — подхванах аз, колкото да завържа разговор.

— Да. Ела да ти покажа как.

Човекът стана и ми махна да го последвам в къщата.

Вътре имаше две стаи. По-голямата, почти запълнена от огромна фурна, представляваше пекарната, а другата, отделена с тънко перде, служеше за спалня. Дъното на фурната беше покрито с дребни камъчета. Човекът ми обясняваше как пече хляба върху тези камъчета, когато във въздуха се разнесе носовият вой на муезин, идващ откъм джамията. Знаех, че това е призив към молитва, но нямах представа какво се прави в такива случаи. Помислих си, че призовава вярващите мюсюлмани в джамията, тъй както камбаните събират християните в църквата. Не беше така. Пекарят спря по средата на изречението и каза:

— Извини ме.

Шмугна се зад завесата в съседната стая, след минута се върна с навито на руло килимче и го постла на пода на пекарната, с което предизвика брашнена вихрушка. И без да се притеснява от мен, застана насред работното си място и започна да се моли. Беше неуместно, но аз бях този, който се чувстваше не на място. За щастие човекът се молеше със затворени очи.