Ян Мартел - Животът на Пи

Тя остави книгата. Погледна към зоологическата градина. Сигурен съм, че в този момент баща ми е почувствал хлад в тила си. Майка ми се обърна към библиотеката.

— Тук има една книга, която ще ти хареса.

Вече беше протегнала ръка към томчето. Беше Робърт Луис Стивънсън. Обичайната й тактика.

— Чел съм я, майко. Три пъти.

— О! — ръката й се плъзна наляво.

— И Конан Дойл съм чел — осведомих я аз.

Тя плъзна ръка надясно.

— А Р. К. Нараян? Едва ли си прочел всичко от Нараян.

— Това е важно за мен, майко.

— Я, „Робинзон Крузо“!

— Майко!

— Но… Писин! — възкликна тя. Седна обратно в креслото с примирен поглед, което ми подсказа, че трябва да се целя право в слабите й места. Майка ми нагласи възглавницата зад гърба си. — За нас с баща ти религиозното ти усърдие е истинска тайна.

— То е Тайна.

— Хм. Нямах предвид в този смисъл. Чуй, момчето ми, ако искаш да бъдеш религиозен човек, трябва да бъдеш или индуист, или християнин, или мюсюлманин. Нали чу какво ти казаха на крайбрежната алея?

— Не разбирам защо не мога да бъда и трите. Мамаджи има два паспорта. Той е индиец и французин. Защо аз да не бъда индуист, християнин и мюсюлманин?

— Това е друго. Франция и Индия са земни националности.

— Колко националности има на небето?

Майка ми се замисли за секунда.

— Една. Това е целият проблем. Една националност, един паспорт.

— Една националност на небето?

— Да. Или нито една. Има и такава възможност, както знаеш. Нещата, с които си се захванал, са абсолютна отживелица.

— Ако на небето има само една националност, не трябва ли за нея да са валидни всички паспорти?

Над лицето й надвисна сянка на колебание.

— Бапу Ганди е казал…

— Да, знам какво е казал Бапу Ганди — тя сложи ръка на челото си. Имаше наистина угрижен вид. — Ама че работа! — въздъхна майка ми.

По-късно същата вечер чух родителите ми да разговарят.

— Ти си казала „да“? — попита баща ми.

— Мисля, че е попитал и теб. Ти си го изпратил при мен — отвърна майка ми.

— Така ли съм направил?

— Да.

— Днес бях много зает…

— Сега не си зает. Изглеждаш ми съвсем свободен. Ако искаш да влезеш в стаята му, да издърпаш молитвеното килимче изпод краката му и да обсъдиш с него въпроса за християнското кръщение, заповядай. Аз няма да възразя.

— Не, не — по гласа на баща ми личеше как се намества на стола си. Последва мълчание. — Изглежда, че прихваща религии, както кучето прихваща бълхи — продължи той. — Не разбирам. Ние сме модерно индийско семейство, избрали сме съвременен начин на живот, Индия е на път да стане наистина модерна и прогресивна страна, а сме създали син, който се мисли за въплъщение на Шри Рамакришна.

— Ако политиката на госпожа Ганди е модерна и прогресивна, не съм сигурна, че всичко това ми допада — отбеляза майка ми.

— Госпожа Ганди ще си отиде! Прогресът не може да бъде спрян. Той е барабанът, под звуците, на който всички трябва да крачим. Техниката помага и добрите идеи се разпространяват — това са природни закони. Ако не оставиш техниката да ти помогне, ако се съпротивляваш на добрите идеи, тогава си осъден да живееш като динозаврите! Аз съм напълно убеден в това. Госпожа Ганди и глупостите й ще си отидат. Ще дойде Нова Индия.

(Тя наистина си отиде. А Нова Индия, или поне едно семейство от нея, реши да се пресели в Канада.)

Баща ми продължи:

— Чу ли го? Бапу Ганди е казал: „Всички религии са истинни!“

— Да.

— Бапу Ганди! Момчето говори за Ганди като за роднина! Бащицата Ганди — и после какво? Чичко Исус? Ами каква е тази небивалица — наистина ли е станал мюсюлманин?

— Така изглежда.

— Мюсюлманин! Практикуващ индуист — добре, мога да разбера. Християнин едновременно с това — струва ми се малко странно, но мога да разширя мирогледа си дотам. Християните са дошли отдавна по тези земи — свети Тома, свети Франсоа Ксавие, мисионерите и така нататък. На тях дължим добрите си училища.

— Да.

— Така че мога донякъде да приема тези неща. Но мюсюлманин! Това е нещо напълно чуждо на традициите ни. Мюсюлманите са чужденци.

— И те са дошли отдавна по тези земи. И са сто пъти повече от християните.

— Това не променя нещата. Те са чужденци.

— Може би Писин крачи към прогреса под звуците на друг барабан.

— Защитаваш ли го? Нима нямаш нищо против, че нашето момче нарича себе си мюсюлманин?

— Какво можем да направим, Сантош? Той е взел това присърце, а и не вреди на никого. Може би просто е в такъв период. Може всичко да отмине — точно както госпожа Ганди.