Ян Мартел - Животът на Пи

Имаше и непредвидени обстоятелства. Повечето ни птици, влечуги, лемури, носорози, орангутани, мандрили, макаки, жирафи, мравояди, тигри, леопарди, рисове, хиени, зебри, хималайски мечки, ленивци, индийски слонове, нилгирски кози и още някои животни се продадоха бързо, но към други, като например нашата Елфи, нямаше интерес.

— Операция на катарактата! — крещеше баща ми, като размахваше писмото. — Ще я вземат, ако направим операция на катарактата на дясното й око. На хипопотам! Какво друго? Пластична операция на носа на носорога?

За някои от другите ни животни казваха, че са „твърде обикновени“ — лъвовете и бабуините например. Баща ми благоразумно ги размени за още един орангутан от зоологическата градина в Мизора и за едно шимпанзе от Манила (колкото до Елфи, тя доживя последните си дни в Тривандрум). Една зоологическа градина поиска „истинска брахманска крава“ за детския си кът. Баща ми отиде до градската джунгла на Пондичери и купи крава с тъмни влажни очи, хубав заоблен гръб и прави рога, които стърчаха на главата й под толкова прав ъгъл, че сякаш беше облизала електрически контакт. Той даде да боядисат рогата й в яркооранжево и окачи на върховете им малки пластмасови звънчета за допълнителна автентичност.

Пристигна делегация от трима американци. Аз бях много любопитен. Никога не бях виждал на живо истински американци. Те бяха розови, закръглени, добродушни, много компетентни и се потяха обилно. Разгледаха животните ни. Приспаха по-голямата част и после преслушаха сърцата им със стетоскоп, проучиха урината и изпражненията им, сякаш четяха хороскоп, взеха им кръв със спринцовки и я анализираха, опипаха ги и ги потупаха, почукаха по зъбите им, светнаха в очите им е фенерчета, пощипаха кожите им, погалиха и разрешиха козините им. Горките животни. Сигурно са си помислили, че минават на преглед за приемане в Армията на Съединените щати. Американците ни удостоиха с широки усмивки и нетърпимо силни ръкостискания.

В резултат на това животните, подобно на нас, получиха необходимите документи. Станаха бъдещи янки, а ние — бъдещи канадци.

Отплавахме от Мадрас на 21 юни 1977 година с регистрирания в Панама японски товарен кораб „Цимцум“. Капитаните бяха японци, екипажът — тайвански, а корабът — масивен и внушителен. В последния ни ден в Пондичери си казах довиждане е Мамаджи, е двамата господа Кумар, е всичките си приятели и дори е много непознати. Майка ми беше облякла най-хубавото си сари. Дългата й плитка, изкусно намотана и закрепена на тила, бе украсена е гирлянда от свежи цветове жасмин. Тя изглеждаше много красива. И тъжна. Защото напускаше Индия, Индия с непоносимите жеги и мусонните дъждове, е оризищата и река Ковъри, с бреговете и каменните храмове, е кравите, впряговете и пъстрите камионетки, е приятелите и познатите магазинери, е улица „Неру“ и алеята „Губер Салаи“, с това и онова, Индия — така позната и обичана. Докато мъжете й — аз вече се смятах за такъв, макар че бях само на шестнайсет — бяха нетърпеливи да потеглят, духом отдавна преселили се в Уинипег, тя не бързаше.

В деня преди заминаването ни майка ми посочи един търговец на тютюн и сериозно попита:

— Дали да не си вземем един-два пакета?

Баща ми отвърна:

— В Канада има цигари. Пък и за какво ти е да купуваш? Ние не пушим.

Да, в Канада наистина има цигари — но имат ли „Голд Флейк“? Имат ли сладолед „Арун“? А велосипеди „Хироуз“? А телевизори „Онидас“? А коли „Амбасадор“? А книжарници „Хигинботъмс“? Предполагам, че такива въпроси са се въртели в главата на майка ми, докато се е чудила дали да не купи цигари.

Животните бяха приспани, клетките — натоварени и добре заключени, багажът ни — разпределен по каютите, чаршафите — раздадени, свирките — заглъхнали. Докато корабът излизаше от дока и се отправяше към открито море, аз бясно махах за довиждане на Индия. Слънцето печеше, бризът духаше умерено и чайките пищяха в небето над нас. Изпитвах непоносимо въодушевление.

Нещата не се развиха така, както очаквахме, но какво да се прави? Трябва да приемаш живота такъв, какъвто ти се поднася, и да извличаш най-доброто от него.

Градовете в Индия са огромни и паметно оживени, но излезеш ли от тях, прекосяваш просторни райони от страната, където не се мярка жива душа. Помня как се чудех къде ли са се скрили 950-те милиона индийци.

Същото мога да кажа и за къщата му.

Малко съм подранил. Едва съм стъпил на циментовите стълби пред входната врата и от нея изскача момче. Облечено е в бейзболен екип, носи шапка и ръкавица и много бърза. Когато ме вижда, замръзва на място стъписано. Обръща се и се втурва в къщата.