Ян Мартел - Животът на Пи

Мисля, че е имало експлозия. Но не съм сигурен. Станало е, докато съм спал. Събудих се. Корабът не беше луксозен лайнер. Беше мръсен тромав товарен кораб, който не бе предназначен за превозване на пътници и не бе съобразен с тяхното удобство. Там непрекъснато се чуваше бръмчене. Тъкмо заради този монотонен шум ние спяхме като къпани. Това беше форма на тишина, която нищо не можеше да смути — нито хъркането на Рави, нито бълнуването ми насън. Затова експлозията, ако е имало такава, не е произвела необичаен шум. По-скоро различен шум. Събудих се рязко, сякаш Рави бе спукал балон до ухото ми. Погледнах часовника си. Минаваше четири и половина сутринта. Надвесих се и погледнах леглото отдолу. Рави спеше.

Облякох се и слязох. Обикновено спя дълбоко. При нормални обстоятелства бих заспал отново. Не знам защо ми се прииска да стана. Това беше по-типично за Рави. Той обичаше да използва думата „зова“, сигурно щеше да каже „Приключенията ме зоват“ и да тръгне на обиколка из кораба. Шумът отново бе станал монотонен, но като че ли някак различен, може би по-глух.

Разтърсих Рави. Казах:

— Рави! Чух странен шум. Ела да видим какво става.

Той ме изгледа сънено. Завъртя глава, обърна се и дръпна завивката до под брадичката си. О, Рави!

Аз отворих вратата на каютата.

Помня как тръгнах по коридора. И денем, и нощем той изглеждаше по един и същ начин. Но вътре в мен беше нощ. Спрях пред вратата на баща ми и майка ми и се зачудих дали да почукам. Помня, че погледнах часовника си и реших да не го правя. Баща ми не обичаше да смущават съня му. Хрумна ми да се кача на горната палуба и да дочакам изгрева. Може би щях да видя падаща звезда. Тъкмо за това си мислех — за падащите звезди, — докато се качвах по стълбите. Каютите ни бяха две нива под палубата. Вече бях забравил за странния шум.

Едва когато бутнах тежката врата към главната палуба, разбрах какво е времето навън. Това ли представляваше бурята? Вярно е, че валеше дъжд, но не беше кой знае колко силен. Със сигурност не можеше да се сравни с поройните дъждове, които валят през сезона на мусоните. Имаше и вятър. Предполагам, че ако наоколо имаше чадъри, щеше да ги отнесе. Но аз се движех без особено усилие. Колкото до морето, то изглеждаше бурно, но на човек от сушата морето винаги се струва внушително и страховито, опасно красиво. Вълните се издигаха високо и бялата им пяна, подхваната от вятъра, се разбиваше в корпуса на кораба. Но аз бях виждал това и в други дни, и корабът бе оцелял. Товарният кораб представлява огромна и стабилна конструкция, победа на инженерната мисъл. Той е конструиран така, че да издържа на най-тежки условия. Такава буря със сигурност не би го потопила, нали? Трябваше само да затворя вратата и от бурята нямаше да остане и следа. Тръгнах по палубата. Улових се здраво за парапета и застанах лице в лице с природната стихия. Това беше истинско приключение.

— Канада, ето ме, идвам! — провикнах се аз, мокър и премръзнал до кости. Чувствах се неустрашим. Беше още? Тъмно, но се виждаше какво става наоколо. Това бе светлината на ада. Природата си я бива да устройва внушителни представления. Сцената е просторна, осветлението — драматично, декорите са безгранични, а бюджетът за специални ефекти — неизчерпаем. Пред мен се разиграваше спектакъл на вятъра и водата, пищно зрелище за сетивата, каквото дори Холивуд не би могъл да си позволи. Но стихията се вихреше някъде пред мен. Земята под краката ми бе непоклатима. Аз бях зрител, сгушил се на сигурно място в стола си.

Едва когато погледнах към спасителната лодка на капитанския мостик, ме обзе тревога. Тя не беше стабилно закрепена на железните греди. Беше наклонена на една страна. Сведох поглед към ръцете си. Кокалчетата на пръстите ми бяха побелели. Работата беше там, че аз се държах здраво не заради времето, а защото иначе щях да се просна на палубата. Корабът се беше наклонил към левия борд. Наклонът не бе чак толкова голям, но все пак достатъчен, за да ме стресне. Когато погледнах надолу, забелязах, че корабът вече не стои изправен във водата. Под мен се виждаше масивният му черен корпус.

Побиха ме ледени тръпки. Реших, че сигурно е от бурята. Време беше да се прибера на сигурно място. Пуснах се, бързо притичах до стената, стигнах вратата и я дръпнах.

Във вътрешността на кораба се чуваха звуци. Гърлени метални стенания. Препънах се и паднах. Не се нараних. Изправих се. Като се държах за парапетите, слязох по стълбата, прескачайки по четири стъпала наведнъж. Бях се спуснал едно ниво по-долу, когато видях вода. Много вода. Препречваше пътя ми. Изригваше отдолу като разбунена тълпа, бясна, ревяща и непокорна. Стълбите се губеха във водния мрак. Не вярвах на очите си. Какво правеше тази вода тук? Откъде се беше взела? Стоях като закован на място, уплашен и стъписан, не знаех какво да правя. Долу беше семейството ми.