Ян Мартел - Животът на Пи

Яркооранжевият брезент беше закрепен със здраво найлоново въже, промушено през металните халки по края му и захванато за притъпените куки по бордовете на лодката. Той не прилепваше така плътно на носа, който бе много къс — ако беше част от човешко лице, бихме го нарекли чип, — както на други места. Въжето бе леко охлабено там, където минаваше от едната кука на носа към другата, и брезентът висеше. Аз вдигнах греблото над главата си и пъхнах дръжката му в пролуката, която сега можеше да ми спаси живота. Налегнах на греблото колкото сила имах. Получи се процеп, макар и уродлив. Подпрях се на ръце и обвих крака около греблото. Дръжката изду брезента, но и той, и въжето, и греблото издържаха. Вече бях над водата, макар и на по-малко от метър. По-големите вълни продължаваха да ме заливат.

Бях самотен и осиротял насред Тихия океан, увиснал на едно гребло в компанията на възрастен тигър, акули, които плуват под мен и буря, бушуваща наоколо. Ако бях разгледал перспективите си в светлината на разума, със сигурност щях да се предам и да пусна греблото с надеждата, че ще се удавя, преди да са ме изяли. Но аз помня, че нямах и една ясна мисъл в главата си в тези първи минути на относителна безопасност. Дори не забелязах кога изгря слънцето. Държах се за греблото, просто се държах, един Бог знае защо.

Не след дълго измислих добър начин да си послужа със спасителния пояс. Извадих го от водата и промуших греблото през дупката. Плъзнах го надолу, докато поясът стигна до мен. Пъхнах се в него и сега трябваше да се държа само с крака. Ако Ричард Паркър се появеше, щеше да бъде по-трудно да сляза от греблото, но Тихият океан ми се виждаше по-страшен от тигъра.

Природата ме остави да живея. Спасителната лодка не потъна. Ричард Паркър не се мяркаше пред очите ми. Акулите сновяха наоколо, но не нападаха. Вълните ме заливаха, но не ме теглеха надолу.

Гледах кораба, докато се изгуби от погледа ми с мощно бълбукане и трополене. Светлините примигнаха и угаснаха. Потърсих с очи семейството си, други оцелели, втора спасителна лодка, нещо, което да ми вдъхне надежда. Нямаше нищо. Само дъжд, разярени вълни в черен океан и останки от трагедия.

Мракът в небето се разсея. Дъждът спря.

Не можех да остана завинаги в това положение. Замръзвах. Вратът ме болеше от продължителното протягане и източване. Гърбът ми се беше схванал от подпиране на спасителния пояс. А и трябваше да се изкача по-нагоре, ако исках да се оглеждам за други спасителни лодки.

Бавно се закатерих по греблото, докато стъпалата ми опряха в корпуса на лодката. Трябваше да се движа крайно предпазливо. Предполагах, че Ричард Паркър лежи на дъното под брезента с гръб към мен и лице към зебрата, която несъмнено вече беше разкъсал. От петте си сетива тигрите се осланят най-много на зрението. То е изключително остро, особено при улавяне на движения. Слухът им е добър. Обонянието — средно. Имам предвид в сравнение с други животни, разбира се. В сравнение с Ричард Паркър аз бях глух, сляп и без никакво обоняние. Но в момента той не можеше да ме види и тъй като бях мокър, вероятно не би могъл и да ме подуши, а при това свистене на вятъра и съскане на вълните, ако внимавах, нямаше да ме чуе. Имах шанс, докато тигърът не ме усети. Направеше ли го, щеше тутакси да ме убие. Чудех се дали може да разпори брезента.

Страхът и разумът се бореха да дадат отговор. Страхът казваше „да“. Ричард Паркър беше свиреп хищник с тегло двеста килограма. Ноктите му бяха остри като бръсначи. Разумът казваше „не“. Брезентът беше здрав и твърд, не като японските хартиени стени. Бях се приземил върху него от голяма височина. Ричард Паркър би могъл да го разкъса с нокти за нула време, но не можеше да го пробие с глава и да изскочи като кукла на пружина от кутия. Пък и не ме виждаше. Докато не ме забележеше, нямаше причина да разкъсва брезента с нокти.

Изкатерих се по греблото. Събрах крака от едната му страна и стъпих на планшира. Планширът е връхният край на корпуса, ръбът, ако щете. Наместих се леко, докато краката ми влязоха в лодката. Не откъсвах поглед от подобните на хоризонт очертания на брезента. Всеки миг очаквах да видя как Ричард Паркър се подава иззад него и тръгва към мен. Няколко пъти се разтрепервах неудържимо от страх. Точно там, където трябваше да бъда най-неподвижен — в краката, — треперех най-силно. Стъпалата ми барабаняха по брезента. По-лесен начин за привличане на вниманието едва ли можеше да се измисли. Ръцете ми също трепереха, едва се държах. Постепенно пристъпите на треперене утихнаха.