Ян Мартел - Животът на Пи

Тя се обърна и сложи ръка върху него с жест, който съвсем точно имитираше начина, по който ние с вас спокойно бихме отпуснали ръка на облегалката на съседния стол. Но животното очевидно не се чувстваше спокойно. С израз на дълбока тъга и скръб то започна да се оглежда, като бавно въртеше глава на всички посоки. Изведнъж приликата на маймуната с човека престана да ми се струва забавна. В зоологическата градина тя беше родила две малки: здрави момчета на пет и осем години, които бяха нейна — и наша — гордост. Нямаше съмнение, че тъкмо за тях мислеше Портокалка, докато се оглеждаше над водата, неволно повтаряйки това, което правех и аз през последните трийсет и шест часа. Тя ме забеляза и не реагира. Аз бях просто друго животно, загубило всичко и осъдено да умре. Изведнъж посърнах.

Тогава съвсем ненадейно хиената се развихри. Цял ден не беше помръдвала от мястото си. Тя сложи предни лапи върху тялото на зебрата, посегна и стисна в челюстите си гънка кожа. Рязко дръпна. От корема на зебрата се изхлузи ивица кожа, тъй както хартията се плъзва при разопаковане на подарък, плавно, но безшумно и с малко по-голямо съпротивление. Кръвта шурна веднага като река. Зебрата се оживи със скимтене, хриптене и пищене, готова да се защитава. Тя заблъска с предни крака и отметна глава назад, като се мъчеше да ухапе хиената, но не можа да стигне хищника. Започна да рита със здравия си заден крак, но не постигна друго, освен да ми покаже откъде е идвало трополенето от предната нощ: копитото й се удряше в лодката. Опитите на зебрата да се защити само караха хиената да ръмжи и хапе още по-ожесточено. В тялото на зебрата зейна огромна рана. Когато позицията й зад гърба на животното вече не я удовлетворяваше, хиената скочи на хълбока му. Започна да поглъща черва и други вътрешности. В това, което правеше, нямаше никакъв ред. Ръфаше тук, лапаше там, видимо опиянена от богатия пир. След като откъсна половината черен дроб, започна да дъвче белезникавия, подобен на балон стомах. Но той беше тежък, а тъй като хълбокът на зебрата беше по-високо от корема, а кръвта бе хлъзгава, хиената започна да се свлича в тялото на жертвата си. Тя пъхна глава до раменете във вътрешностите на зебрата и нагази с предни лапи. Опита се да излезе, но само се плъзна по-надолу. Накрая се намести в положение, в което беше до половината вътре. Започна да яде зебрата жива, този път отвътре.

Жертвата се съпротивляваше все по-вяло. Кръвта започна да тече и през ноздрите й. Веднъж два пъти отметна глава назад, сякаш отправяше молитва към небето — моментът беше крайно омерзителен.

Портокалка не гледаше безразлично отстрани. Тя се бе изправила на пейката в цял ръст. С несъразмерно късите си крака и масивно туловище приличаше на хладилник с разкривени колелца. Но когато вдигна във въздуха гигантските си ръце, видът й стана внушителен. Размахът на ръцете беше по-голям от ръста й: едната ръка се простираше над водата, другата стигаше почти до отсрещния борд на лодката. Тя отвори уста, озъби се, като оголи огромните си кучешки зъби, и започна да реве. Това беше гърлен, мощен, сърдит рев, поразителен за животно, което обикновено бе мълчаливо като жираф. Хиената се стресна не по-малко от мен. Тя се сепна и се отдръпна. Но не за дълго. Започна да гледа втренчено Портокалка, космите по врата и плещите й настръхнаха, опашката щръкна нагоре. Отново скочи върху умиращата зебра. С окървавена уста хиената зина и отвърна на Портокалка с подобен пронизителен вой. Двете животни бяха на около метър едно от друго, с широко отворени усти. Те влагаха цялата си енергия във виенето, като телата им трепереха от усилие. Аз гледах право в гърлото на хиената. Въздухът над Тихия океан, който допреди минута бе изпълнен с шумоленето и шепота на вълните — естествена мелодия, която при по-щастливо стечение на обстоятелствата бих определил като успокоителна, — изведнъж се изпълни с този вцепеняващ шум, подобен на яростна битка с оглушителна стрелба на оръдия и пушки и гръмовни бомбени експлозии. Воят на хиената запълни високия регистър на слуха ми, басовият рев на Портокалка — ниския, и някъде по средата дочувах виковете на безпомощната зебра. Тъпанчетата ми щяха да се пръснат. Слухът ми не можеше да улови нищо повече — нито звук.

Започнах да треперя неудържимо. Бях сигурен, че хиената ще се нахвърли върху Портокалка.

Не можех да си представя, че положението е в състояние да се влоши, но стана точно така. Зебрата беше издухала малко кръв от ноздрите си във водата. След секунди отекна тежък удар по лодката, последван от още един. Водата наоколо гъмжеше от акули. Те търсеха източника на кръвта, лесната плячка. Опашките им проблясваха във водата, главите им се мятаха насам-натам. Лодката се разтресе от удари. Не се страхувах, че ще се обърнем, но се опасявах, че акулите ще пробият металния корпус и ще ни потопят.