Ян Мартел - Животът на Пи

прибиране на всички храни и оборудване

подготовка за нощта (оправяне на легло, грижливо увиване на сигнални ракети за всеки случай, ако се появи кораб, и контейнер за дъждовна вода в случай на дъжд, така че да са на лесно на сала)

молитви

Нощ:

спане на пресекулки

молитви.

Утрините обикновено бяха по-приятни от късните следобеди, когато излишъкът от свободно време се усещаше по-ясно.

Много събития оказваха влияние на тази рутина. Дъждът по всяко време на деня или нощта осуетяваше всички други занимания, защото докато валеше, аз държах отворени контейнерите за дъждовна вода и бързах да прибера събраното количество на сигурно място. Друго голямо събитие беше появата на костенурка. И Ричард Паркър, разбира се, редовно смущаваше заниманията ми. Задоволяването на потребностите му беше приоритет, който не можех да пренебрегна нито за миг. Неговите рутинни действия се ограничаваха с ядене, пиене и спане, но понякога се случваше да излиза от летаргията и да снове из територията си, да издава най-различни звуци и да показва признаци на раздразнение. За щастие, всеки път светлината на слънцето и люлеенето на морето бързо го изморяваха и той се прибираше под брезента, където отново лягаше на една страна или по корем и отпускаше глава на кръстосаните си предни лапи. Взаимоотношенията ми с него обаче не се свеждаха до чиста необходимост. Аз го наблюдавах с часове, защото така се разсейвах. Тигърът е поразително животно при всякакви обстоятелства, но най-вече, когато е единственият ти другар.

В началото непрекъснато се оглеждах за кораб на хоризонта — това беше натрапчива мисъл. Но след няколко седмици, пет или шест, почти съвсем престанах да го правя.

Аз оцелях, защото си наложих да забравя. Моята история започна в един календарен ден — 2 юли 1977 — и завърши в календарен ден — 14 февруари 1978, — но между двете дати нямаше календарни дни. Не броях нито дните, нито седмиците, нито месеците. Времето е илюзия, която само ни кара да се задъхваме от бързане. Аз оцелях, защото забравих за съществуването на самото понятие време.

Това, което си спомням, са събития, срещи и рутинни действия — ориентири тук-таме в океана от време, запечатали се в паметта ми. Мирис на кутии от изстреляни ръчни сигнални ракети и молитви на разсъмване, убити костенурки и биологични особености на водораслите например. И много други. Но не знам дали бих могъл да ги сложа в ред за вас. Спомените ми изплуват объркани.

Дрехите ми се разпаднаха, станали жертви на слънцето и солта. Отначало изтъняха като марля. После започнаха да се късат, докато останаха само шевовете. Накрая и те се окъсаха. Месеци наред аз живях гол-голеничък, ако не се брои свирката, която висеше на врата ми.

Мехурите от солената вода — зачервени, жестоки, безобразни — бяха проказата на океаните, предавана чрез водата, която ме обливаше. Когато избиваха, кожата ми ставаше крайно чувствителна: ако случайно почешех спукан мехур, изпитвах такава болка, че пъшках и виках. Естествено, тези мехури се появяваха по онези части от тялото, които най-често се мокреха или се търкаха в сала, тоест задните ми части. Имаше дни, когато почти не можех да си намеря поза, удобна за настаняване. Времето и слънцето лекуваха раните, но процесът беше бавен и ако не съумявах да се запазя сух, избиваха нови мехури.

Часове наред се мъчех да разшифровам редовете в наръчника по оцеляване, посветени на навигацията. Книгата изобилстваше от прости и елементарни обяснения за оцеляване в морето, но авторът й приемаше за даденост основните познания по корабоплаване. Според неговите представи корабокрушенецът беше опитен моряк, който с компас, карта и секстант в ръка може да определи ако не как да се измъкне от затруднението, то поне как е стигнал дотук. В резултат на това имаше съвети като „Помни, времето е разстояние. Не забравяй да навиеш часовника си“ или „Ако се наложи, географската ширина може да се измери и с пръсти“. Аз имах часовник, но той беше на дъното на Тихия океан. Бях го загубил при потъването на „Цимцум“. Колкото до географската ширина и дължина, моите познания за морето се свеждаха единствено до това какви животни обитават водите му и не се простираха до онова, което се движи по повърхността. Ветровете и теченията бяха загадка за мен. Звездите не ми говореха нищо. Не можех да назова нито едно съзвездие. Моето семейство се ръководеше от една-единствена звезда — слънцето. Ние си лягахме рано и ставахме рано. През живота си се бях любувал на много красиви звездни вечери, в които само с два цвята и с най-прости краски природата рисува най-великолепната картина, и се изпълвах с учудване и усещане за нищожност, каквито всички ние чувстваме, и гледката ми даваше ясно съзнание за посока, определено, но казвам това в духовен смисъл, не в географски. Нямах и най-малка представа как нощното небе може да служи като пътна карта. Как звездите, колкото и ярко да светят, ще ми помогнат да намеря пътя, след като постоянно се движат?