Ян Мартел - Животът на Пи

В такива моменти аз се опитвах да повдигна духа си. Докосвах тюрбана, който бях направил от останките от ризата си, и изричах на глас:

— Това Е Божията Шапка!

Потупвах гащетата си и изричах на глас:

— Това Са Божиите Одежди!

Посочвах Ричард Паркър и изричах на глас:

— Това Е Божията Котка!

Посочвах лодката и изричах на глас:

— Това Е Божият Ковчег!

Разпервах широко ръце и изричах на глас:

— Това Е Божията Шир!

Посочвах небето и произнасях на глас:

— Това Са Божиите Уши!

И по този начин си припомнях сътворението и своето място в него.

Само че Божията шапка непрекъснато се размотаваше. Божиите одежди се разпадаха. Божията котка представляваше постоянна заплаха. Божият ковчег беше затвор. Божията шир бавно ме убиваше. Божиите уши сякаш не чуваха.

Отчаянието беше тежка нощ, в която не се виждаше никаква светлина. То беше неописуем ад. Благодаря на Бога, че всеки път ми минаваше. Около мрежата се появяваха риби или някой възел напомняше за себе си и се налагаше да го завържа. Или си спомнях за своето семейство, за това как това ужасно мъчение им беше спестено. Нощта избледняваше и накрая си отиваше, а Бог оставаше — точка сияйна светлина в сърцето ми. Аз продължавах да обичам.

В деня, когато според изчисленията ми беше рожденият ден на майка ми, аз й изпях „Честит рожден ден“ на висок глас.

Постепенно свикнах да чистя след Ричард Паркър. Щом забележех, че е ходил по голяма нужда, аз пристъпвах към задачата — рискована операция, състояща се от придърпване на изпражненията му към мен с помощта на харпуна и събирането им, което правех, като протягах ръце от брезента. Изпражненията могат да съдържат паразити. Това не е от особено значение за животните в естествена среда, защото те рядко прекарват дълго време в близост до изпражненията си и най-често се отнасят равнодушно към тях, онези, които живеят по дърветата, рядко имат възможност дори да ги зърнат, а другите, които живеят по земята, обикновено се облекчават и продължават пътя си. В компактната територия на зоологическата градина обаче нещата стоят доста различно и да оставиш изпражненията на животното в клетката означава да създадеш благоприятни условия за повторно заразяване, като му дадеш възможност да ги изяде — животните поглъщат всичко, което има и най-малката прилика с храна. Затова клетките се почистват — от загриженост за здравето на животните, а не за да се пощадят очите и носовете на посетителите. Но в случая аз не се грижех да запазя добрата репутация на семейство Пател в отглеждането на животни. Още в първите седмици Ричард Паркър получи запек и ходеше по голяма нужда не по-често от веднъж месечно, така че рискът, който поемах, едва ли си заслужаваше от санитарна гледна точка. Аз го правех по друга причина: забелязах, че когато за пръв път се облекчи на лодката, Ричард Паркър се опита да скрие резултата. Значението на това действие не ми убягна. Да излага изпражненията си на показ, гордо да души миризмата им би означавало да демонстрира социално превъзходство. И обратно — да ги крие или поне да се опитва означаваше почтителност — почтителност към мен.

Виждах, че се притеснява. Стоеше приклекнал, с отметната назад глава и плътно прилепнали уши и издаваше тихо, сдържано ръмжене. Аз действах изключително предпазливо и старателно не само за да не изложа живота си на опасност, но и за да изпратя на Ричард Паркър правилното послание. Правилното послание беше следното: вземах изпражненията му в ръка, в продължение на няколко секунди ги търкалях в дланта си, доближавах ги до носа си и шумно ги миришех, като гледах право към него с широко отворени очи (от страх, само да знаеше!) достатъчно дълго, за да го уплаша, но недотам, че да го предизвикам. И всеки път, щом го погледнех, аз надувах свирката заплашително. Като правех това, като го заплашвах с поглед (защото, разбира се, за всички животни, включително за нас, погледът е израз на агресия) и надувах свирката, която предизвикваше толкова неприятни асоциации в съзнанието му, аз показвах, че имам право, правото на господар, да пипам и душа изпражненията му, ако искам. Така че, нали разбирате, целта ми не беше да бъда добър пазач на клетка, а да отправя психологическо предизвикателство. И то свърши работа. Ричард Паркър никога не отвръщаше на погледа ми, очите му винаги блуждаеха, без да се спират нито на мен, нито встрани от мен. Чувствах го, тъй както чувствах изпражненията му в ръката си: осъзнаването на господството ми. Това занимание винаги изцеждаше всичките ми сили заради напрежението и същевременно ме караше да тържествувам.