Ян Мартел - Животът на Пи

Но стига толкова. Достатъчно бях страдал. Бях много гладен. Броят на дните, в които човек може да издържи на глад, са ограничени.

И така, в момент на лудост, породена от глада — защото в този миг бях по-склонен да се наям, отколкото да продължа да живея, — без никакви средства за защита, гол във всеки смисъл на думата, аз погледнах Ричард Паркър право в очите. Изведнъж престанах да забелязвам животинската му сила и видях само морална слабост. Тя беше нищожна в сравнение със силата на съзнанието ми. Аз го гледах втренчено и нахално в очите — двамата се предизвиквахме взаимно. Всеки пазач в зоологическа градина ще ви каже, че тигърът — всъщност котката — няма да нападне противник, който го гледа право в очите, а ще изчака, докато еленът или антилопата, или дивото говедо отмести поглед. Но да го знаеш и да го приложиш на практика са две различни неща (и ако се надяваш, че ще накараш стадна котка да сведе поглед, това е безполезно познание. Докато гледаш в очите един лъв, друг ще те нападне в гръб). В продължение на две, може би три секунди между момче и тигър се водеше страшна мислена битка за положение и власт. Той трябваше само да направи един-единствен малък скок, за да се озове при мен. Но аз устоях на погледа му.

Ричард Паркър облиза нос, изръмжа и се обърна. Гневно подритна една летяща риба. Аз бях победил. Ахнах от учудване, вдигнах златната риба и побързах към сала. Скоро след това хвърлих на Ричард Паркър дебело парче от нея.

От този ден нататък аз чувствах, че господството ми вече не стои под въпрос, и започнах да прекарвам все повече и повече време на лодката, отначало на носа, а после, когато станах по-уверен, и на далеч по-удобния брезент. Още се страхувах от Ричард Паркър, но само когато беше необходимо. Присъствието му вече не ме тревожеше. Човек свиква с всичко — не го ли казах вече? Нима всички оцелели не казват същото?

В началото лягах на брезента с глава към носа. Там беше малко по-високо — защото краищата на лодката бяха по-високи от средата — и можех да наглеждам Ричард Паркър.

По-късно се обърнах на другата страна, с глава точно над средната пейка и гръб към Ричард Паркър и територията му. В това положение бях по-далеч от бордовете на лодката и по-малко изложен на вятъра и водните пръски.

Знам, че оцеляването ми е невероятно. Сега, когато си спомням за онова време, на мен самия ми е трудно да повярвам.

Жестокият начин, по който се възползвах от морската болест на Ричард Паркър, не е единственото обяснение. Има и друго: аз бях източникът на храна и вода. Откакто се помнеше, Ричард Паркър беше животно от зоологическа градина и бе свикнал прехраната да идва при него, без самият той да си мръдне пръста. Вярно, когато валеше и цялата лодка се превръщаше в контейнер за дъждовна вода, Ричард Паркър знаеше откъде идва водата. Когато върху ни се изсипваше цял пасаж от летящи риби, и там моята роля не беше очевидна. Но тези събития не променяха действителността, а тя бе, че когато погледнеше над планшира, той не виждаше джунгла, в която да ловува, или река, от която да пие на воля. Вместо това аз му давах храна и прясна вода. Моята намеса беше недвусмислена и чудодейна. Тя ми даваше власт. Ето ви доказателство: аз оцелявах ден след ден, седмица след седмица. Друго доказателство: той не ме нападаше дори когато спях върху брезента. Трето доказателство: ето ме тук, за да ви разкажа тази история.

Аз складирах дъждовната вода и водата от слънчевите дестилатори в шкафчето, далеч от погледа на Ричард Паркър, в трите 50-литрови найлонови торби. Отгоре ги връзвах с конец. Тези найлонови торби не биха имали същата стойност за мен, ако съдържаха злато, сапфири, рубини и диаманти. Непрекъснато се безпокоях за тях. Най-лошият ми кошмар беше как една сутрин отварям шкафчето и откривам, че водата от трите торби се е изляла или — още по-лошо — торбите са се скъсали. За да предотвратя подобна трагедия, аз ги увивах в одеяла, за да ги предпазя от триене о металния корпус на лодката, и ги местех колкото може по-рядко, за да намаля до минимум износването и прекъсването. Но се страхувах за връхната част на торбите. Да не би конецът да ги изтърка? Как ще ги затварям, ако се прокъсат?

Когато имаше много вода, валеше проливен дъжд и торбите бяха пълни догоре, аз пълнех кофичките за изгребване на вода, двете пластмасови кофи, двата универсални пластмасови контейнера, трите мензури и празните кутии вода (които пазех ревниво). След това пълнех всички найлонови торби за повръщане, като ги връзвах отгоре на възел. После, ако дъждът продължаваше да вали, аз използвах себе си в качеството на контейнер. Лапвах края на тръбичката на контейнера за дъждовна вода и пиех ли, пиех.