Ян Мартел - Животът на Пи

Винаги добавях по малко морска вода във водата за пиене на Ричард Паркър, в по-големи пропорции в дните след дъжд и в по-малки по време на суша. Веднъж, още в началото на приключението ни, той подаде муцуна през борда, подуши океана и отпи няколко глътки, но бързо се отказа.

Въпреки това водата едва стигаше. Недостигът на питейна вода беше единственият постоянен източник на тревоги и страдание по време на нашето пътешествие.

Каквото и да уловях, Ричард Паркър получаваше лъвския пай, така да се каже. Аз нямах голям избор. Когато изтеглех на борда някоя костенурка, златна риба или акула, той веднага разбираше и аз трябваше да го нахраня бързо и обилно. Мисля, че в онези дни поставих световен рекорд по скоростно разрязване на коруба на костенурка. Колкото до рибите, тях накълцвах на парчета още докато се мятаха. Ако бях толкова непретенциозен по отношение на това, което слагам в уста, причината бе не просто нетърпимият глад, но и непрестанното бързане. Понякога нямах време дори да помисля какво държа в ръцете си. То или попадаше в устата ми на мига, или отиваше при Ричард Паркър, който пристъпяше, сновеше по границата на територията си и нетърпеливо сумтеше. Един ден с болка в сърцето осъзнах колко ниско съм паднал, когато забелязах, че ям като животно, че това шумно, припряно поглъщане на храната, без да я дъвча, досущ приличаше на начина, по който Ричард Паркър ядеше.

Един следобед бавно се надигна буря. Облаците сякаш забързаха уплашени и се запрепъваха пред вятъра. Морето последва примера им. То започна да се надига и спуска така, че сърцето ми отиде в петите. Аз прибрах слънчевите дестилатори и мрежата. О, да можехте да зърнете този релеф! Досега бях виждал само водни хълмове. Сега вълните бяха истински планини. Долините, в които попадахме, бяха толкова дълбоки, че светлината не достигаше до тях. Склоновете — толкова стръмни, че лодката се плъзгаше по тях като сърф. Салът едва се задържаше на повърхността, като се вдигаше над водата и подскачаше, теглен от лодката. Аз пуснах и двете котви, но на различна дължина, за да не се удрят и преплитат.

Докато изкачваше гигантските склонове на вълните, лодката се държеше за котвите като алпинист за въже. Ние се устремявахме нагоре, докато стигнехме снежнобелия хребет сред заслепяваща очите светлина и пяна и после лодката се кипваше напред. От там се откриваше гледка на километри околовръст. Но планината се разместваше и земята под нас започваше да потъва по най-неприятния за стомаха начин. За нула време отново се озовавахме в тъмна долина, различна от предишната, но съвсем като нея, с хиляди тонове вода, надвиснали над главите ни, и нищо, което да ни предпази. Земята за пореден път се разтърсваше, въжетата на котвите се изопваха и влакчето на ужасите отново потегляше.

Котвите вършеха добра работа — всъщност дори много добра. На всеки хребет вълната се опитваше да ни преобърне, но котвите силно натежаваха и ни удържаха на повърхността, само че в същото време теглеха лодката надолу. В резултат на това се получаваше експлозия от пяна, която обливаше носа. Всеки път аз се измокрях до кости.

Изведнъж се надигна вълна, която упорито ни понесе със себе си. Този път носът потъна под водата. Аз се намокрих, премръзнах и се уплаших до смърт. Едва успях да се задържа. Лодката се напълни с вода. Чух Ричард Паркър да ръмжи. Почувствах как смъртта надвисва над нас. Единственият ми избор беше дали да умра от удавяне или от хищник. Избрах смъртта от хищник.

Докато летяхме надолу по стръмното на вълната, аз скочих на брезента и го разгънах към кърмата, като затворих Ричард Паркър отдолу. Дори да протестираше, аз не го чувах. По-бързо от машина, която пришива парче плат, аз закрепих брезента за двете страни на лодката. Отново полетяхме нагоре. Лодката усилено се катереше по склона.

Трудно ми беше да пазя равновесие. Сега тя бе изцяло покрита с брезента, с изключение на моя край. Аз се промуших между страничната пейка и ръба на брезента и го разпънах над главата си. Не разполагах с много място. Между пейката и планшира имаше тридесет сантиметра разстояние, а страничните пейки бяха широки по-малко от петдесет сантиметра. Но аз не бях толкова отчаян дори пред лицето на смъртта, за да се преместя на дъното на лодката. Оставаха четири куки за закачане. Аз пъхнах ръка през процепа и започнах да премятам въжето. С всяка следваща кука ставаше все по-трудно да се справя с останалите. Успях да окача въжето на две. Още две куки. Лодката се носеше стремително напред в плавно и непрекъснато движение. Наклонът бе около тридесет градуса. Чувствах как ме тегли към кърмата. Припряно промуших ръка и успях да окача въжето на още една кука. Това беше максимумът, на който бях способен. По замисъл тази задача трябваше да се изпълнява не от вътрешната, а от външната страна. Аз дръпнах силно въжето — действие, което се улесняваше от факта, че държането за него не ми позволяваше да се плъзна надолу към кърмата. Лодката плавно се наклони на повече от четиридесет и пет градуса.