Ян Мартел - Животът на Пи

Към нас пълзеше цяла планина.

— Може вече да са в Уинипег. Чудя се как ли изглежда къщата ни. Ричард Паркър, мислиш ли, че канадските къщи имат вътрешни дворове в традиционния тамилски стил? Вероятно не. Предполагам, че през зимата потъват в сняг. Жалко. Няма по-спокойно място от вътрешен двор в слънчев ден. Кой знае какви подправки виреят в Манитоба.

Корабът беше съвсем близо. Скоро трябваше да спре или рязко да завие.

— Наистина, какви подправки…? О, Боже!

С ужас осъзнах, че танкерът не просто се приближава, а се носи право към нас. Носът му беше необятна метална стена, която с всяка секунда се разширяваше. Подгонена от нея, към нас безмилостно се търкаляше огромна вълна. Ричард Паркър най-после забеляза наближаващата грамада. Обърна се и започна да вие, но не като куче, а като тигър — мощно, страховито, съвсем подобаващо на ситуацията.

— Ричард Паркър, корабът ще ни прегази! Какво да правим? Бързо, бързо, сигнална ракета! Не! Трябва да гребем. Гребло… ето! Пуф! Пуф! Пуф!

Вълната, която бягаше пред носа, ни тласна напред. Ричард Паркър приклекна и ушите му щръкнаха. Лодката се плъзна по склона на вълната и отскочи от танкера на по-малко от метър.

Корабът се проточи покрай нас на, както ми се стори, цял километър — километрично висока, отвесна, черна крепостна стена без нито една наблюдателница, през която да ни видят как се плискаме в околния ров. Аз хвърлих сигнална ракета, но не бях се прицелил както трябва. Вместо да прехвърли крепостната стена и да избухне право в лицето на капитана, тя рикошира в борда на кораба и падна право в Тихия океан, където се удави със съскане. Аз надух свирката колкото сила имах. Закрещях с цяло гърло. Безполезно.

С шумно ръмжене на двигателите и безмилостно порене на водата с витла корабът мина покрай нас и ни остави да се люлеем и подскачаме в пенестия килватер. След толкова много седмици, прекарани сред естествени звуци, този механичен шум ми се стори непознат и оглушителен. Аз останах стъписан и занемял.

За по-малко от двадесет минути този кораб от триста хиляди тона се превърна в точка на хоризонта. Когато погледнах към Ричард Паркър, той още се взираше в него. След секунди също се обърна и за кратко погледите ни се срещнаха. В моите очи се четеше копнеж, обида, тревога, самота. Той беше разбрал само, че е видял нещо необичайно и страховито, нещо извън границите на понятията си. Не осъзнаваше, че за малко сме се разминали със спасението. Виждаше само, че господарят, този странен, непредсказуем тигър, силно се вълнува. Той отиде да си легне за поредната дрямка. Единственият му коментар за събитието беше кратко измяукване.

— Обичам те! — думите излязоха от устата ми чисти и неудържими, неподправени. Чувството преливаше в гърдите ми. — Наистина. Обичам те, Ричард Паркър. Ако не беше с мен сега, не знам какво щях да правя. Не мисля, че щях да го преживея. Не, нямаше. Щях да умра от отчаяние. Не се предавай, Ричард Паркър, не се предавай. Аз ще те отведа до сушата, обещавам ти, обещавам!

Един от любимите ми начини за бягство от действителността беше лека форма на задушаване. Използвах парче плат, което бях изрязал от прокъсано одеяло. Наричах го парцалче за сън. Намокрях го с морска вода, така че да е достатъчно влажно, но водата да не капе от него. Лягах удобно на брезента и слагах парцалчето за сън на лицето си, като го притисках плътно към носа и устата. Това предизвикваше замайване, леснопостижимо за човек, изпаднал в напреднало състояние на летаргия. Но парцалчето за сън ме замайваше по особен начин. Може би защото ограничаваше достъпа на въздух до носа и устата ми. Тогава ме спохождаха най-необичайни сънища, халюцинации, мисли, усещания, спомени. И времето минаваше неусетно. Когато помръднех или въздъхнех така, че парцалчето се изместваше, аз се връщах в съзнание и с радост установявах колко много време е минало. Доказателство за това отчасти беше сухото парцалче. Но по-важното бе усещането, че сега нещата са други, че настоящият момент е различен от предишния настоящ момент.

Един ден се натъкнахме на следи от замърсяване. Първо водата започна да блести от маслени петна. Скоро след това се появиха битови и промишлени отпадъци: предимно пластмаса във всевъзможни форми и цветове, но също и дървени трески, кутии от бира, винени бутилки, парцали, парчета въже и около тях жълта пяна. Ние се приближихме. Аз реших да огледам за нещо, което може да ни бъде от полза. Взех една празна бутилка от вино, запушена с коркова тапа. Лодката се блъсна в хладилник, останал без двигател. Той плаваше с вратата нагоре. Аз посегнах, хванах дръжката и отворих вратата. Отвътре се разнесе такава отвратителна и нетърпима миризма, че сякаш зацапа въздуха. Затиснах устата си с ръка и надникнах вътре. Там имаше петна, потъмнели плодови сокове, известно количество напълно изгнили зеленчуци, мляко, толкова вкиснато и развалено, че се беше превърнало в зеленикаво желе, а също останки от умряло животно в такова напреднало състояние на разложение, че не можех да го разпозная. Ако се съдеше по големината, приличаше на агне. В затворените влажни отделения на хладилника миризмата бе имала възможност да се развие, да ферментира, да стане горчива и злъчна. Тя тормозеше сетивата ми с такова ожесточение, че ми се зави свят, стомахът ми се обърна и краката ми се подкосиха. За щастие, морето бързо запълни ужасната дупка и целият хладилник потъна под водата. Мястото му, останало празно, скоро се запълни от други отпадъци.