Ян Мартел - Животът на Пи

Ние се отдалечихме от тях. Дълго след това, когато вятърът духнеше от същата посока, аз продължавах да усещам онази миризма. Мина цял ден, докато водите на океана отмиха мазните петна по корпуса на лодката.

Аз пуснах следното писмо в бутилка: „Японски товарен кораб «Цимцум» под панамски флаг потъна на 2 юли 1977, Тихи океан, четири дни път от Манила. Аз в спасителна лодка. Име Пи Пател. Малко храна, малко вода, сериозен проблем бенгалски тигър. Моля, известете семейство в Уинипег, Канада. Всяка помощ добре дошла. Благодаря.“ Запуших бутилката с корковата тапа и покрих корка с парче найлон. Завързах го за гърлото на бутилката с конец и здраво стегнах възела. Хвърлих бутилката във водата.

Всичко се рушеше. Всичко избеляваше от слънцето и се разваляше от вятъра, морската вода и дъжда. Лодката, салът, преди да изчезне, брезентът, дестилаторите, контейнерите за дъждовна вода, найлоновите торби, въжетата, одеялата, мрежата — всичко се изтъркваше, разпъваше, увисваше, напукваше се, пресъхваше, гниеше, късаше се, избледняваше. Което беше оранжево, ставаше бледооранжево. Което беше гладко, ставаше грапаво. Което беше остро, се изтъпяваше. Което беше цяло, се разкъсваше. Колкото и да ги търках с рибешка кожа и мас от костенурка, за да ги смажа поне малко, предметите се рушаха. Солта прояждаше всичко с милионите си гладни усти. Колкото до слънцето, то пържеше всичко. Държеше Ричард Паркър в подчинение. Оглозгваше скелетите и ги изпичаше до ослепително бяло. Гореше дрехите ми и сигурно би прогорило и кожата ми, колкото и мургава да беше, ако не я бях предпазвал с одеяла и коруби от костенурки. Когато жегата бе непоносима, аз вземах кофа и се обливах с морска вода: понякога водата беше толкова гореща, че пареше като сос. Слънцето заличаваше всички миризми. Аз нямам спомен за никакъв мирис. Може би само на изстреляни сигнални ракети. Те ухаеха на куркума — не съм ли споменавал и преди за това? Дори не помня как миришеше Ричард Паркър.

Ние чезнехме. Това ставаше бавно и постепенно, така че не си давах сметка през цялото време. Но го забелязвах редовно. Ние бяхме два измършавели бозайника, съсухрени и изнемощели от глад. Козината на Ричард Паркър изгуби блясъка си, а на места — по раменете и хълбоците — дори окапа. Той доста отслабна, заприлича на скелет, напъхан в прекомерно широк чувал от избледняла козина. Аз също бях изпит, цялата ми влага — изсмукана, костите ясно изпъкваха през тънката плът.

Започнах да подражавам на Ричард Паркър в спането по много часове. Това не беше съвсем спане, по-скоро състояние на полусъзнание, в което сънища и действителност ставаха почти неразличими. Често използвах парцалчето за сън.

Това са последните страници от дневника ми:

Днес видях акула, по-голяма от всички досега. Праисторическо чудовище, шест метра. Раирано. Тигрова акула — много опасна. Обикаляше в кръг. Уплаших се да не нападне. Оцелях от един тигър, сега друг ще ме убие. Не нападна. Отплува. Облачно време, но нищо.

Няма дъжд. Само сива утрин. Делфини. Опитах да уловя един. Разбрах не мога да стоя. Р. П. слаб и в лошо настроение. Аз толкова слаб, нападне ли, не мога да се защитя. Нямам сила да надуя свирката.

Спокоен и страшно горещ ден. Слънцето пече безмилостно. Чувствам как мозъкът ври в главата ми. Чувствам се ужасно.

Немощно тяло и дух. Скоро ще умра. Р. П. диша, но не мърда. И той ще умре. Няма да ме убие.

Спасение. Час проливен, чуден, прекрасен дъжд. Пълна уста, пълни торби и кутии, пълно тяло, не поема нито капка повече. Нека ме облива, да измие солта. Наведох се да видя Р. П. Не реагира. Свит на кълбо, отпусната опашка. Влажна козина. По-малък, когато е мокър. Кожа и кости. За пръв път го докоснах. Да видя дали е мъртъв. Не. Тялото още топло. Страхотно, че го докоснах. Дори сега е стегнат, мускулест, жив. От допира козината трепна като ужилена. Накрая главата, до половината във вода, помръдна. По-добре да пие, отколкото да се удави. Добър знак: опашката помръдна. Пуснах парче костенурка под носа. Нищо. Най-после се надигна — да пие. Пи много. Яде. Не стана. Цял час се близа. Спа.

Няма смисъл. Днес ще умра.

Аз ще умра днес.

Умирам.

Това бе последният запис. След това продължих да живея, страдах, но без да го отбелязвам. Виждате ли тези едва забележими спирали в полето? Мислех, че хартията ще свърши. Но свършиха химикалките.

Аз попитах:

— Ричард Паркър, какво има? Да не си ослепял? — и размахах ръка пред очите му.