Ян Мартел - Животът на Пи

— Да.

— Корабът блъсна ли се в друг кораб?

— Аз не видях друг кораб.

— Удари ли се в някакъв предмет?

— Поне аз не видях такъв.

— Заседна ли?

— Не, потъна и повече не се видя.

— Знаете ли да е имало някакви механични повреди след отплаването от Манила?

— Не.

— Имате ли представа дали корабът е бил натоварен както трябва?

— Това беше първото ми качване на кораб. Не знам как изглежда кораб, който е натоварен както трябва.

— Сигурен ли сте, че сте чули експлозия?

— Да.

— Други шумове?

— Хиляди.

— Имам предвид такива, които могат да обяснят потъването на кораба.

— Не.

— Казахте, че корабът е потънал бързо.

— Да.

— Можете ли да кажете за колко време?

— Трудно е да се каже. Много бързо. Мисля, че за по-малко от двадесет минути.

— И е имало много отломки?

— Да.

— Дали корабът не е бил ударен от силна вълна?

— Не мисля.

— Но е имало буря, нали?

— Морето ми се стори бурно. Имаше вятър и дъжд.

— Колко високи бяха вълните?

— Високи. Осем-девет метра.

— Всъщност това съвсем не е много.

— Не и когато си в спасителна лодка.

— Не, разбира се. Но за товарен кораб…

— Може да са били и по-високи. Не знам. Знам само, че времето беше достатъчно лошо, за да ме изплаши до смърт.

— Казахте, че после бързо се е оправило. Корабът е потънал и веднага след това времето е станало приятно, нали така казахте?

— Да.

— Прилича ми на най-обикновена кратка буря.

— Но потопи кораба.

— Затова се чудим.

— Цялото ми семейство загина.

— Съжаляваме за това.

— Не колкото мен.

— Та какво се случи, господин Пател? Объркани сме. Всичко е било нормално и после…?

— После нормалното потъна.

— Защо?

— Не знам. Вие би трябвало да ми кажете. Вие сте експертите. Приложете науката си.

— Ние не разбираме.

(Дълго мълчание.)

Господин Чиба:

— Сега какво?

Господин Окамото:

— Отказваме се. Обяснението за потъването на „Цимцум“ лежи на дъното на океана.

(Дълго мълчание.)

Господин Окамото:

— Да, това е. Да си ходим.Е, господин Пател, мисля, че научихме всичко необходимо. Благодарим ви за помощта. Много, много ни помогнахте.

— Няма защо. Но преди да си тръгнете, бих желал да ви попитам нещо.

— Да?

— „Цимцум“ потъна на 2 юли 1977 година.

— Да.

— А аз, единственият човек, оцелял след корабокрушението, стигнах брега на Мексико на 14 февруари 1978 година.

— Точно така.

— Разказах ви две истории за 227-те си дни в морето. — Да, така беше.

— Никоя от тях не обяснява потъването на „Цимцум“.

— Точно така.

— Никоя няма значение за вас от гледна точка на фактите.

— Това е вярно.

— Не можете да докажете коя история е вярна и коя — не. Трябва да приемете думите ми на доверие.

— Предполагам.

— И в двете истории корабът потъва, цялото ми семейство загива и аз страдам.

— Да, така е.

— Кажете ми тогава, след като това няма значение за вас от гледна точка на фактите и така или иначе не можете нищо да докажете, коя история предпочитате? Коя е по-добрата история — тази с животни или тази без животни?

Господин Окамото:

— Интересен въпрос…

Господин Чиба:

— Историята с животни.

Господин Окамото:

— Да.Историята с животните е по-добрата история.

Пи Пател:

— Благодаря. И с Бога.

(Мълчание.)

Господин Окамото:

— Няма защо.

Господин Чиба:

— Какво беше това, което каза?

Господин Окамото:

— Не знам.

Господин Чиба:

— О, вижте, той плаче.

(Дълго мълчание.)

Господин Окамото:

— Ще внимаваме на обратния път. Не искаме да се натъкнем на Ричард Паркър.

Пи Пател:

— Не се тревожете, няма да се случи. Той се крие на такова място, че никога не можете да го намерите.

Господин Окамото:

— Благодаря ви, че отделихте от времето си да поговорите с нас, господин Пател. Много сме ви признателни. И наистина съжаляваме за това, което ви се е случило.

— Благодаря.

Какво ще правите сега?

— Предполагам, че ще отида в Канада.

— Няма ли да се върнете в Индия?

— Не. Там вече нямам нищо. Само тъжни спомени.

— Разбира се, сигурно знаете, че ще получите пари от застрахователната компания.

— Хм.

— Да. От „Ойка“ ще се свържат с вас.

(Мълчание.)

Господин Окамото:

— Ние трябва да тръгваме. Желаем ви всичко най-хубаво, господин Пател.

Господин Чиба:

— Да, всичко най-хубаво.

— Благодаря ви.

Господин Окамото: