Ян Мартел - Животът на Пи

— И той изяде няколко — отвърна готвачът и кимна към мен.

Погледът на майка ми се спря върху мен. Сърцето ми отиде в петите.

— Писин, вярно ли е?

— Беше нощ, майко. Аз бях задрямал, а бях толкова гладен. Той ми даде една бисквита. Изядох я, без да се замисля…

— Само една ли? — озъби се готвачът.

Майка ми на свой ред погледна настрана. Гневът й сякаш се изпари. Без да каже и дума повече, тя отиде да се грижи за моряка.

Исках да се разгневи. Исках да ме накаже. Само да не мълчи. Аз отидох да подложа няколко спасителни жилетки под гърба на моряка, за да бъда близо до нея. Прошепнах:

— Съжалявам, майко. Съжалявам.

Очите ми се напълниха със сълзи. Когато погледнах нагоре, забелязах, че и в нейните блестят сълзи. Но тя се обърна към мен. Очите й се взираха в някакъв спомен, застинал във въздуха.

— Съвсем сами сме, Писин, съвсем сами — каза майка ми с тон, който уби всяка надежда в мен. През целия си живот не се бях чувствал толкова самотен, колкото в този момент. Вече две седмици плавахме с лодката и отчаянието постепенно се загнездваше в нас. Все по-трудно ни беше да вярваме, че баща ми и Рави са оцелели.

Когато се обърнахме, видяхме как готвачът държи крака за глезена над водата, за да го изпразни от течностите. Майка ми закри с ръка очите на моряка.

Той умря тихо — животът се изля от него като течностите от крака му. Готвачът побърза да го нареже на парчета. От крака не излезе добра стръв. Мъртвата тъкан беше прекалено разложена, за да се задържи на куката, и просто се разпадаше във водата. Това чудовище не остави нищо да се похаби. Всичко наряза, дори кожата и червата на моряка, сантиметър по сантиметър. Не пощади дори гениталиите му. Когато приключи с туловището, готвачът се захвана с ръцете и краката. Двамата с майка ми треперехме от болка и ужас. Майка ми извика:

— Как можеш да вършиш това, чудовище? Къде е човешкото у теб? Нямаш ли срам? Какво ти е направило горкото момче? Чудовище! Чудовище!

Готвачът й отвърна с невероятно вулгарни думи.

— Поне лицето му покрий, за Бога! — продължи тя. Непоносимо ни беше да гледаме това красиво лице, толкова благородно и кротко, сред кървавите останки. Готвачът се нахвърли върху главата на моряка. Пред очите ни го скалпира и одра лицето му. Майка ми и аз повърнахме.

Когато свърши, той хвърли окървавения скелет през борда. Скоро след това цялата лодка се покри с парчета месо и части от органи, наредени да съхнат на слънце. Ние се отдръпнахме ужасени. Опитахме се да не гледаме натам. Миризмата не се разсейваше.

Следващия път, когато готвачът се приближи, майка ми го зашлеви по лицето — здрава звучна плесница, която рязко отекна във въздуха. Изобщо не бях очаквал подобна постъпка от майка си. Тя бе героична. Беше израз на гняв, съжаление, болка и смелост. Бе извършена в памет на онзи нещастен моряк. Беше опит за спасение на достойнството му.

Аз бях поразен. Готвачът — също. Той стоеше неподвижен и онемял, а майка ми го гледаше право в лицето. Забелязах как отбягваше погледа й.

Ние се оттеглихме по местата си за почивка. Аз останах близо до нея. Бях изпълнен със смесица от прехласнато възхищение и подъл страх.

Майка ми надзираваше готвача. Два дни по-късно го видя. Той се мъчеше да го прави дискретно, но тя забеляза как чудовището поднесе ръка към устата си. Извика:

— Видях те! Току-що изяде едно парче! Нали каза, че било за стръв! Знаех си. Чудовище! Животно! Как можа? Той е човек! Също като теб!

Ако очакваше от него да замръзне на място, да изплюе сдъвканото, да избухне в сълзи и да се извини, майка ми се заблуждаваше. Готвачът продължи да дъвче. Всъщност дори вирна глава и съвсем открито пъхна остатъка от парчето в устата си.

— Има вкус на свинско — промърмори той.

Майка ми изрази възмущението и отвращението си, като гневно се обърна. Готвачът изяде още едно парче.

— Вече се чувствам по-силен — добави той и се съсредоточи върху риболова.

Всеки от нас имаше свое кътче от лодката. Невероятно е как волята може да издига стени. Дни наред ние изобщо не забелязвахме присъствието му.

Все пак не можехме съвсем да го пренебрегваме. Той беше звяр, но практичен звяр. Беше сръчен и силен, познаваше морето. Постоянно му хрумваха добри идеи. Той се сети да направи сала, за да улесни риболова. Ако изобщо бяхме оцелели досега, то бе благодарение на него. Аз му помагах колкото можех. Той беше много сприхав, вечно ми викаше и ме обиждаше.

Ние с майка ми изобщо не хапнахме от тялото на моряка, нито едно парченце, въпреки че се чувствахме слаби, но започнахме да ядем това, което готвачът ловеше от морето. Майка ми, която бе вегетарианка откакто се помнеше, се принуди да яде сурова риба и месо от костенурка. Много й беше трудно. Така и не превъзмогна отвращението си. За мен беше по-лесно. Аз открих, че гладът прави всичко по-вкусно.