Ян Мартел - Животът на Пи

Морякът беше млад. Всъщност бе по-голям от мен, може би малко над двадесетте, но като скочи от кораба, си счупи крака и от страданието стана като дете. Беше красив. Нямаше никакви косми по лицето и кожата му бе светла, лъскава. Чертите му — широки скули, сплескан нос, издължени коси очи — изглеждаха много изискани. Стори ми се, че прилича на китайски император. Страданието му беше ужасно. Той не говореше английски нито дума, не знаеше дори „да“ и „не“, „здравей“ и „благодаря“. Говореше само китайски. Ние не разбирахме и дума от това, което казваше. Сигурно се е чувствал много самотен. Когато плачеше, майка ми държеше главата му в скута си, а аз държах ръката му. Беше много, много тъжно. Той страдаше, а ние не можехме да направим нищо.

Десният му крак беше лошо счупен при бедрото. Костта стърчеше навън. Морякът викаше от болка. Ние бяхме настанили крака му по най-удобния начин и се грижехме младежът да се храни и да пие редовно. Но раната се възпали. Макар че всеки ден изтегляхме гнойта, кракът му се влоши. Почерня и се поду.

Идеята бе на готвача. Той беше жестоко същество. Командваше ни. Мърмореше, че подутината ще се разпространи и че ако кракът не се ампутира, морякът няма да оживее. Понеже костта на бедрото била счупена, трябвало само да се изреже тъканта и да се сложи турникет. Още чувам злобното му мърморене. Каза ни, че ще свърши тази работа, за да спаси живота на моряка, но само ако му помогнем. Трябваше да държим младежа. Единствената упойка щеше да бъде изненадата. Ние се хвърлихме отгоре му. Двамата с майка ми хванахме ръцете му, а готвачът седна на здравия му крак. Морякът се мяташе и крещеше. Гърдите му се повдигаха и отпускаха. Готвачът бързо действаше с ножа. Кракът падна. Майка ми и аз веднага пуснахме моряка и се отдръпнахме. Решихме, че ако го пуснем, той ще спре да се мята. Мислехме, че ще лежи спокойно. Не стана така. Той веднага седна. Виковете му бяха още по-страшни заради това, че бяха неразбираеми. Той крещеше, а ние гледахме зашеметени. Навсякъде имаше кръв. Но което бе по-страшно, имаше ярък контраст между бясното суетене на моряка и кротката неподвижност на крака му, захвърлен на дъното на лодката. Той гледаше крака си втренчено, сякаш го молеше да се върне. Накрая се отпусна назад. Ние бързо се заловихме за работа. Готвачът покри костта с кожа. Ние увихме чукана в парче плат и вързахме въже над раната, за да спрем кървенето. Настанихме го колкото може по-удобно, като направихме дюшек от спасителни жилетки и го затоплихме. Аз мислех, че няма смисъл. Не можех да повярвам, че човешко същество е способно да преживее такава болка, такава загуба. Той стена цяла вечер и цяла нощ, като хриптеше и дишаше учестено. От време на време изпадаше в състояния на възбуда и бълнуваше. Очаквах да умре през нощта.

Морякът се бе вкопчил в живота. На разсъмване беше още жив. Ту губеше съзнание, ту се опомняше. Майка ми му даде вода. Погледът ми падна върху ампутирания крак. Дъхът ми секна. В суматохата се беше търкулнал настрана и бе останал да лежи в тъмното. От него беше изтекла някаква течност и сега изглеждаше по-слаб. Аз взех една спасителна жилетка, за да я използвам като ръкавица. Вдигнах крака.

— Какво правиш? — попита готвачът.

— Ще го хвърля през борда — отговорих му аз.

— Не ставай глупак. Ще го използваме за стръв. Това беше идеята.

Още докато произнасяше последните думи, той явно съжали, защото побърза да млъкне. Обърна се.

— Идеята ли? — попита майка ми. — Какво искаш да кажеш с това?

Той се престори на много зает.

Майка ми повиши тон:

— Искаш да кажеш, че сме отрязали крака на горкото момче не за да спасим живота му, а за да имаме риболовна стръв?

Грубиянът мълчеше.

— Отговори ми! — извика майка ми.

Готвачът вдигна очи като животно, хванато натясно, и я изгледа.

— Запасите ни свършват — отсече той. — Трябва ни още храна, иначе ще умрем.

Майка ми отвърна на погледа му.

— Запасите ни не свършват! Имаме предостатъчно храна и вода. Имаме толкова пакети с бисквити, че да се заринеш. Ще издържим, докато дойдат да ни спасят — тя взе пластмасовата кутия, в която държахме отворените пакети с бисквити. Кутията се оказа неочаквано лека. Вътре изшумоляха няколко останали трохи. — Какво? — майка ми я отвори. — Къде са бисквитите? Снощи кутията беше пълна!

Готвачът погледна настрана. Аз също.

— Егоистично чудовище! — закрещя тя. — Единствената причина храната да не стига е, че се тъпчеш като невидял!