Ян Мартел - Животът на Пи

Когато си получил втори шанс за живот, не можеш да не изпиташ топли чувства към онзи, на когото го дължиш. Когато готвачът издърпаше на борда костенурка или уловеше едра златна риба, ние много се радвахме. На лицата ни се появяваха широки усмивки и гърдите ни се изпълваха с топлота, която не ни напускаше часове наред. Майка ми и готвачът разговаряха любезно, дори се шегуваха. Когато се наслаждавахме на величествен залез, животът на лодката беше почти хубав. В такива моменти аз изпитвах към него нежност — да, нежност. Любов. Въобразявах си, че сме приятели. Той беше груб даже когато бе в добро настроение, но ние се преструвахме, че не забелязваме, като залъгвахме дори себе си. Случваше се да каже, че наближаваме остров. Това бе най-голямата ни надежда. Очите ни заболяваха да се взираме в хоризонта, но остров не се виждаше. През това време той крадеше от храната и водата ни.

Равният и безкраен Тихи океан се простираше като огромна преграда около нас. Мислех, че никога няма да я преминем.

Той я уби. Готвачът уби майка ми. Умирахме от глад. Аз бях слаб. Не можах да удържа една костенурка. Заради мен той я изпусна. Удари ме. Майка ми удари него. Той й отвърна. Тя се обърна към мен, каза:

— Бягай! — и ме блъсна към сала.

Аз скочих. Мислех, че тя идва с мен. Паднах във водата. Покатерих се на сала. Те се биеха. Аз само гледах. Майка ми се биеше с едър мъж. Той беше зъл и мускулест. Хвана китката й и я изви. Тя изпищя и падна. Той се приближи към нея. Отнякъде се появи нож. Готвачът замахна във въздуха. Ръката му се спусна. После се вдигна — беше червена. Няколко пъти се спусна и се вдигна. Аз не виждах майка си. Беше на дъното на лодката. Виждах само него. Той спря. Вдигна глава и ме погледна. Хвърли нещо към мен. По лицето ми плисна кръв. Заболя ме повече от удар с камшик. В ръцете ми лежеше главата на майка ми. Пуснах я. Тя потъна във водата сред облак кръв и плитката й се проточи като опашка. Рибите се спуснаха спираловидно към нея, но дълга сива сянка на акула пресече пътя й и тя изчезна. Вдигнах поглед. Не го виждах. Той се криеше на дъното на лодката. Появи се, за да хвърли тялото на майка ми през борда. Устата му беше окървавена. Водата закипя от риба.

Аз прекарах остатъка от деня и нощта на сала, без да откъсвам поглед от готвача. Не си разменихме нито дума. Можеше да пререже въжето на сала. Но не го направи. Остави ме при себе си като гузна съвест.

На сутринта пред очите му придърпах въжето и се качих на лодката. Бях съвсем изнемощял. Той не каза нищо. Аз запазих мълчание. Той улови костенурка. Даде ми кръвта й. Наряза я и сложи най-хубавите парчета на средната пейка за мен. Ядох.

После се сбихме и аз го убих. Лицето му не изразяваше нищо, нито отчаяние, нито гняв, нито страх, нито болка. Той се предаде. Остави се да бъде убит, макар че все пак имаше битка. Знаеше, че е стигнал твърде далеч дори по своите зверски понятия. Беше преминал границата и не искаше да живее повече. Но така и не каза „съжалявам“. Защо така ревниво пазим злото у себе си?

През цялото време ножът стоеше на видно място на пейката. И двамата го знаехме. Той можеше да го грабне още в началото. Сам го беше оставил там. Аз го взех. Наръгах го в корема. Той направи гримаса, но продължи да стои. Аз извадих ножа и го наръгах повторно. Кръвта му изтичаше. Той пак не падаше. Гледаше ме в очите. Едва забележимо вдигна глава. Дали не искаше да ми каже нещо с това? Приех, че е така. Забих ножа в гърлото му, точно до адамовата ябълка. Той тупна като камък. И умря. Нищо не каза. Не изрече последни думи. Само изкашля кръв. Ножът притежава страховита динамична сила: замахнеш ли веднъж, трудно е да спреш. Аз го промуших няколко пъти. Кръвта му успокои напуканата кожа на ръцете ми. Сърцето му не се даваше — толкова много тръбички го държаха. Успях да го извадя. Имаше превъзходен вкус, много по-хубав от този на костенурката. Изядох черния дроб. Отрязах големи парчета от месото.

Той беше толкова зъл човек. Но по-лошото бе, че пробуди зло у мен — себичност, гняв, безскрупулност. Трябва да продължа да живея с това.

После започна самотата. Аз се обърнах към Бога. Оцелях.

(Дълго мълчание.)

— Така по-добре ли е? Има ли моменти, които ви се струват невероятни? Нещо, което бихте искали да променя?

Господин Чиба:

— Каква ужасна история.

(Дълго мълчание.)

Господин Окамото:

— И зебрата, и тайванският моряк бяха със счупен крак, забеляза ли?

— Не, не забелязах.

— А хиената прегриза крака на зебрата, точно както готвачът отряза крака на моряка.