Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Да. Резервоарите за вода бяха единственото нещо, което баща ми поддържаше в добро състояние — отвърна тя с ироничен тон. — Имаме и кладенец, разбира се, но водата в реката едва църцори.

— Дядо ти постъпи много мъдро, като постави всичките тези резервоари. Преди две години, преди да завалят дъждовете, и аз сложих няколко резервоара, но тук цари изобилие на реки и потоци. Артезианските кладенци напояват полетата, ала не стават за домакински нужди, защото водата съдържа много минерали.

Силен, зловещ тътен прекъсна разговора им и те впериха поглед в прозорците.

Всичко живо бе затаило дъх в напрегнато очакване. В следващите няколко секунди напрежението отстъпи място на силен страх. По-малките деца станаха от масата и като малки плахи животинчета заровиха глави в престилката на Ейприл.

Лицето на Ейприл побеля, а очите й се разшириха от страх.

— Всичко е наред — нареждаше тя механично. — Имаме гръмоотвод. Няма да ни удари гръм. — Тя потръпна. — Моля те, Господи, не позволявай да ни удари — добави шепнешком.

Гърмът разтърси къщата, раздра небето на две и изля гнева си над земята. Назъбени сини пламъци набраздиха ниските облаци и превърнаха нощта в ярък ден, какъвто никой от тях не бе виждал дотогава. Електричеството изплющя като камшик, прескачайки от един облак на друг, разкъсвайки небето, сякаш природата бе обладана от някаква налудничава сила. Земята се разтресе от силния гръм и ламариненият покрив на къщата издрънча. Нащърбени сини и жълти пламъци обгориха хълмовете и ливадите, поразиха едно самотно дърво в средата на отдалечено пасище и, пращейки, изрисуваха около ствола му демонски ореол, преди да го изпепелят. Бурята отекна в главите им, ушите им запищяха. Силната светлина ги заслепи.

— Трябва да отида да проверя животните — извика Том.

— Идвам с теб — извика в отговор Матилда.

Те излязоха на верандата и загледаха със страхопочитание откритата проява на насъбран гняв в природата, с ясното съзнание, че няма да има нито дъжд, нито милост към спечената земя и изсъхналите дървета. Въздухът бе толкова наситен, че Матилда едва си поемаше дъх. Наелектризираната й коса изпусна искри, когато се опита да я прибере. Двамата се втурнаха към кошарите, където останалите мъже вече проверяваха оградите и портите. Овцете уплашено въртяха очи и блееха, но не можеха да помръднат, защото бяха натъпкани плътно една до друга.

Матилда изтича през двора към ливадата. Конете бяха уплашени, ритаха във въздуха с копита, гривите им се мятаха, а опашките им бяха вдървени от страх. След безуспешните опити да ги хванат, Том и Матилда решиха да ги оставят на милостта на съдбата. Кучетата скимтяха и виеха, кравите се снишаваха и търсеха убежище в земята. Целият свят сякаш се гърчеше в агония.

Бурята продължи през цялата нощ и на следващия ден. Гръмотевиците тътнеха, облаците закриваха слънцето, светкавиците бълваха сини пламъци. Скоро хората свикнаха с шума. Децата се промъкваха до прозорците и гледаха мълчаливо и уплашено. Никой не обелваше дума за опасенията, затаени дълбоко в душите им. Само лек пламък близо до сухата трева, само едно кухо дърво, изсъхнало и забравено в средата на пасището, което да привлече светкавицата, и пожарът, започнал като миниатюрно синьо пламъче, щеше да се разнесе за секунди.

Стригачите пристигнаха заедно с още овчари, помощник-овчари и момчета, които помагаха за катрана. Работата в готварницата се превърна в безкрайна върволица от готвене на ястия, печене на хляб и овче месо, приготовляване на пайове и кексове — всичко, което можеше да им отвлече вниманието от бурята. Пот се стичаше между гърдите на Матилда и дрехите й започнаха да лепнат, когато термометърът достигна трийсет и осем градуса. В кухнята беше топло и задушно и въпреки че бе навикнала на тежка работа, в края на деня се чувстваше изцедена и се възхищаваше на Ейприл. Макар и бременна в осмия месец, тя успяваше да изхрани осемдесет души, без да се оплаква.

Към края на втората нощ задухаха силни ветрове. Те завиваха прахта на спирали, фучаха с всичка сила, като помитаха всичко по пътя си. Нищо не бе в състояние да ги спре. Единственото, което можеха да направят, бе да се молят, бурята да не прерасне в торнадо.

Том наблюдаваше от верандата как ветровете фучаха през полето, чупеха клоните на дърветата, изскубваха коловете на оградите и ги подхвърляха към четирите края на Уилга, сякаш бяха кибритени клечки. Огромни вихрушки издигаха пръстта, носеха я известно време, след което я захвърляха настрана, всяка от тях раждаше по-малки и те помитаха плитката вода в потоците и я въвличаха във вихъра си. Покривите тракаха и пляскаха; едната стена на работилницата се повдигна, залюля се и се блъсна шумно в една от празните кошари. Капаците на прозорците се удряха; въздухът се насити с прах.