Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Двамата продължиха да се хранят мълчаливо. Когато свършиха, се облегнаха на столовете и взеха чашите със силен, хубав чай.

Том се вгледа внимателно в Матилда.

— Променила си се, Моли. Спомням си, когато беше малко момиченце с панделки в косите, облечена в рокличка за неделните пикници и празници.

Матилда погледна лицето му, което излъчваше ирландската му природа, бръчиците около очите, загорялата кожа и здравите, силни ръце.

— Всички се променяме — каза тихо. — Сега си мъж, а не ужасното момченце, което обичаше да ми дърпа косата и да натиска лицето ми в прахта — въздъхна тя. — Времето на панделките и рокличките отмина, Том. И на двамата ни се наложи да пораснем.

Том се приведе напред.

— Това не означава, че не можеш да се забавляваш, Моли. Под тези дрипи е скрита млада и хубава жена. Трябва да ходиш по забави и да си потърсиш съпруг, а не да стоиш омазана до лактите в овчи екскременти и мръсна вълна.

Матилда се разсмя. Чувстваше се на сто години и знаеше, че изглежда като плашило в старите вълнени панталони на баща си и кърпената риза.

— Щом мислиш така, значи отдавна не си в час, Том.

Той поклати глава.

— Този живот не е за млада и сама жена, Мол. Има много хора, които биха искали да имат възможността да те опознаят.

Усмивката изчезна от лицето й.

— Имаш предвид мъже? — уточни тя с раздразнение. — Андрю Скуайърс още души наоколо. Имаше и още един-двама, но аз ги отрязах набързо.

Зелените му очи се смееха и тя го погледна предупредително.

— Нямам нужда и не искам някой мъж да ми се мотае в краката, освен ако не е стригач, който ще си отиде, след като си свърши работата.

Том плъзна към нея кесията с тютюн и си сви цигара.

— Като говорим за стригачи — каза провлачено, а в очите му още проблясваха закачливи искрици, — колко овце мислиш, че имаш?

— Почти хиляда и петстотин — отговори бързо тя, докато си свиваше цигара с неопитни движения. — Тази година ще се справя. Не се тревожи за мен — Тя не откъсваше очи от цигарата си, за да не може Том да види надеждата в очите й.

— Следващата седмица ще дойдат стригачите. Ако успееш да приключиш с маркирането и скопяването и докараш стадото в Уилга, ще можем да ги острижем заедно с моите.

— Колко ще ми струва това? — Том беше изключително мил, но тя трябваше да разсъждава трезво.

Той се усмихна широко.

— Е, Моли — каза провлачено, — това зависи от много неща.

Матилда вдигна въпросително вежди и го погледна.

— Имам уговорка с Нула Нула и Мачри. Тази година ще докарат стадата си при мен. И двамата могат да дадат някоя и друга пара отгоре, за да покрием и твоите разходи.

Матилда се усмихна на свой ред.

— Хитро.

Том поклати глава.

— Няма такова нещо. Старият Фергъс може да си позволи да даде малко повече пари, също и Лонгхорн. И двамата са дърти скъперници. Какво ще кажеш?

— Благодаря — отговори Джени, дълбоко трогната, и протегна ръката си, за да скрепят сделката. — По още една чаша чай няма да ни дойде зле. Устата ми е ужасно пресъхнала.

Тя доля още чай в чашата му, като си мислеше по какъв начин би могла да му се отблагодари. Том Финли притежаваше способността да чете мислите й и с годините това му умение не бе отслабнало.

— Разбира се, ще живееш в къщата при нас с Ейприл, но имай предвид, че няма да острижем овцете ти даром. Има куп неща, в които можеш да помагаш и накрая дори няма да имаш сили да ми благодариш.

Матилда допуши мълчаливо цигарата си. Един ден щеше да намери начин да му върне жеста. Той беше единственият съсед, който й предложи помощта си, и тя никога нямаше да забрави това.

След като Том си тръгна, Матилда отиде при колибите на аборигените.

— Гейб, утре отиваме да съберем останалата част от стадото. Двете ти най-големи момчета могат да останат тук и да наглеждат овцете в ливадата. Ще откараме стадото в Уилга.

— Стригачницата ни много хубава, господарке. Защо ходим в Уилга?

Матилда погледна кокалестото му тяло, загърнато в тънко одеяло.

— Защото там ще ни излезе по-евтино.

Той се намръщи, докато се опитваше да проумее думите й.

— Трудна работа, господарке. Аз и момчетата изморени — каза със скръбен глас.

Матилда преглътна нетърпението си. Тя също бе изморена, дори изтощена. Гейбриъл беше един мързелив нехранимайко.

— Искаш ли захар и бекон, Гейб?

Той се ухили и кимна.

— Ще ги получиш, когато докараме стадото обратно от Уилга — каза твърдо Матилда.

Усмивката му се изпари и той погледна крадешком към жена си.