Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Двамата с Гейбриъл патрулираха по пасищата, запасени с оскъдно количество храна в дисагите. Матилда свикна да спи облечена, направо на твърдата земя, с подпряна до нея пушка, винаги нащрек — при най-малкия шум от диво прасе, промъкващо се куче динго или змия. Дните бяха горещи, а нощите студени. Докато яздеше със стадото, Блу подтичваше край нея. При вида на всяка умряла овца, тя изпитваше желание да заплаче, но преглъщаше мълчаливо сълзите си — знаеше, че не може да стори нищо.

Настъпи сезонът на агнене — естествен начин, по който природата се бореше с вредата от хищниците. Матилда провери кошарите в западния край, които двамата с Гейбриъл издигнаха, за да съберат бременните овце на едно място. С така оредялото стадо, това не представляваше проблем.

Всяко агне трябваше да бъде хванато и отделено, да се надене пръстен на опашката му и да се сложи марка на ухото. Кастрирането беше кървава и мръсна работа. Прищипваха тестисите между пръстите си и ги отхапваха със зъби, след което ги изплюваха на земята. Тази работа я отвращаваше, но след първоначалното й колебание, се научи да го прави бързо и точно.

Необходимо зло, което поддържаше високото качество на вълната.

Същото се отнасяше и за кастрирането на женските агнета — тежка и непосилна задача, която трябваше да се върши направо на полето. Никой уважаващ себе си стригач нямаше да докосне мръсно руно, освен ако не му се плати двойна надница, а тя нямаше възможност да поддържа кошара, където неопитните стригачи да се обучават върху нескопени животни.

Задницата на овцата е най-мръсното нещо на света — покрита с изпражнения и яйца на мухи, вълната почернява и се сплъстява на фитили. Двамата с Гейбриъл се бореха с врещящите животни. Гейб не се притесняваше от мухите, но Матилда трябваше да зашие висящи на конци тапи по периферията на шапката си — това бе единствената й защита от черните рояци, които ги следваха неотлъчно.

С наближаване на сезона за стригане на овцете те започнаха да събират стадото. Скупчваха овцете на пасищата, някои затваряха в кошарите, други — откарваха на ливадите край къщата.

Докато следваше стадото по сухата прашна земя, Матилда се измъчваше от тежки мисли. Стадото бе нараснало и макар че бе далеч от някогашната си бройка, тя нямаше да може да плати на стригачите за труда им.

Застана в средата на тихата кошара за стригане и погледна нагоре към покрива — в сноповете слънчеви лъчи плуваха хиляди прашинки. Носеше се миризма на ланолин, вълна и катран. Тя вдъхна миризмата с наслада. Ето какво е да си фермер, да отглеждаш овце и да снабдяваш света с най-добрата вълна. Погледът й се спря върху изпъстрения с по-светли петна от потта на поколения стригачи под на кошарата. Съзря в ъгъла кофите с катран и генератора. Поправи го един случайно минаващ скитник срещу малко храна и няколко нощувки. Бариерите и масите за сортиране също бяха поправени, но каква бе ползата, когато липсваха стригачите, помощниците и работниците.

Тя въздъхна дълбоко. Стригачите нямаше да искат да изчакат надниците си, което означаваше, че няма да има вълна за продаване, а без пари нямаше да може да изкара зимата.

— Добър ден, Матилда. Виждам, че вече събираш стадото.

Тя се обърна и се усмихна на Том Финли, чиято черна коса и зелени очи издаваха ирландските му корени. Стиснаха си ръцете.

— Да, почти свършихме. Какво ново в Уилга?

— Стадото е почти събрано. Въпреки сушата имаме страшно много агнета. Едва ги изхранваме.

Матилда кимна с разбиране.

— Хайде да влезем в къщата и да пийнем по чаша чай. Може да намеря и нещо по-силно.

— Чаят е добра идея. — Том последва Матилда през огромното голо пространство на двора. — Радвам се да видя, че си добре, Моли. — Галеното име, с което я наричаше, я накара да се усмихне. Открай време й викаше Моли и това й харесваше. — Притеснихме се за теб миналата година. След като се върнах в Уилга, Ейприл искаше да дойде да те види, но знаеш как стоят нещата.

Матилда влезе в кухнята и се запъти към печката.

— Ако беше дошла, сигурно нямаше да ме завари. — Тя отряза няколко парчета от студеното овче месо и ги пъхна между филии хляб. — През повечето време патрулирах по пасищата. Нямаше смисъл да се връщам до къщата, защото за тази работа разчитах единствено на себе си и на Гейб.

— А къде са по-младите битжара? Нима не можете да ги хванете да ви помагат?

Матилда сложи скромното ядене на масата и поклати глава.

— Те са напълно безполезни. Повечето са още малки, а останалите само ми пречат. Освен това нямам коне за всички, затова оставих момчетата тук — да почистват и стягат плевните и кошарите след края на зимата.