Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Не мога оставя госпожата. Скоро се роди бебето.

Отвътре започна да й кипва.

— Тук има още шест проклети жени, които могат да се грижат за нея, Гейб. Това е четвъртото й дете и ти никога не си при нея, когато започне да ражда.

Тя погледна към мърлявите деца, които играеха в мръсотията около лагера. Възрастта им варираше от лазещи бебета до юноши. Цветът на кожата им бе различен — от гарвановочерна до млечнокафява. Повечето бяха наследили черната коса на предците си, но някои от тях имаха руси като кълчища коси. Вероятно един или двама от помощник-овчарите на път към следващата ферма са били зажаднели за женски ласки.

— Къде са момчетата? Имам нужда и от тяхната помощ.

Гейбриъл погледна в далечината.

— Караджонг — промърмори. — Дават добри пари на помощник-овчари.

Ако толкова им е добре там, то тогава защо, по дяволите, не се вдигнат и не се преместят всичките в Караджонг? Нищо не каза. Докато нещата в Чаринга не се оправеха, щеше да има нужда от тях и трябваше да ги насърчи да останат. Заплащането им бе символично, но Господ й бе свидетел, че й лазеха по нервите.

— Сега ще ти дам един чувал захар и един брашно. Като върнем стадото от Уилга ще има по още един плюс малко бекон.

Известно време се гледаха един друг, после Гейбриъл кимна в съгласие.

Двамата му малки сина бяха пъргави колкото Блу в подкарването и преследването на отделилите се овце. Въпреки това събирането на цялото стадо им отне три дена. Дни, през които небето се навъси и се появиха плътни черни облаци, а далечните гръмотевици предвещаваха дъжд. Това не им попречи да събират овцете една по една и да ги затварят на етапи в ливадата край къщата, а после да се връщат за следващите. Облаците задържаха ценния си товар, разпръснати от топлите сухи ветрове, които раздвижваха изсъхналата трева и всяваха безпокойство у овцете.

На четвъртия ден, малко преди зазоряване, Матилда събра в дисагите нещата, които щяха да й трябват през следващите няколко седмици и оседла Лейди. Застана до оградата и се загледа в мърдащите закръглени задници на овцете. Въпреки сушата в Чаринга имаше достатъчно трева и дебелите пухкави овце изглеждаха здрави и силни. Известна част от натрупаните тлъстини щеше да се стопи в прехода до Уилга, но качеството на вълната беше най-важното нещо.

— Наближава буря, господарке — отбеляза Гейб, който яздеше, седнал настрани на седлото.

Матилда погледна нагоре. Облаците отново се скупчваха, въздухът бе наситен с електричество, сякаш земята и небето бяха две гигантски пръчки, които се триеха една в друга.

— Да побързаме тогава.

Тя даде сигнал на момчетата да отворят портите.

В мига, в който овцете наизлязоха през портите, Блу започна да обикаля стадото с присвити крака и почти опрян до земята корем. Успяваше да ги държи вкупом, като буташе, хапеше заблудените овце и направляваше водача на стадото.

Матилда яздеше с Гейбриъл най-отзад и с отработен замах на конския камшик над глупавите им глави ги направляваше да вървят напред, като гълташе праха от стотиците копита. Космите на ръцете й настръхваха от електричеството във въздуха. Буреносните облаци се събираха в слой, носещ се под друг зловещ пласт, който закриваше изгрева на слънцето и придаваше оловна сивота на деня.

— Задава се суха буря. Не бива да сме на открито.

Матилда кимна. Обзе я силен страх. Трябваше да се доберат до Уилга, преди да се разрази бурята. Нямаше нищо по-ужасно от суха буря. При появата на първата светкавица щяха да загубят контрол над стадото.

Блу изглежда разбираше, че трябва да побързат. Той тичаше след поредната изплашена овца, побутваше по-тромавите и не изпускаше от поглед водача на стадото. Хапеше и ръмжеше, бягаше в кръг около тях, дебнеше, с присвити в прахта крака да върне обратно някоя заблудена овца. Преходът им отне един ден, но когато победеното слънце изчезна зад планината, те пристигнаха в пасищата на Уилга и с облекчение съзряха приближаването на помощник-овчарите, които идваха да ги посрещнат. Овцете най-после бяха прикарани в малката ливада зад стригачницата и отделени от другите големи стада посредством огромния лабиринт от кошари.

— Утре ще ги групираш — каза Том. — Изглежда, че бурята скоро ще връхлети.

Матилда приключи с преброяването и въздъхна с облекчение.

— Не съм загубила нито една по пътя. Добре, че дойдохме навреме.

Двамата вдигнаха едновременно глави към прииждащите буреносни облаци.