Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Джени… Джени.

Гласът на Брет идваше някъде отдалече. Звучеше почти като приспивна песен заедно с птичия хор и шума на водата.

— Джени, събуди се. Време е да хапнем.

Тя неохотно отвори очи и видя отражението си в две светлосиви огледала, изпъстрени със сини и златни точици. Също като опалите, те искряха с вътрешен огън. Джени седна, объркана от това, което се четеше в тях, и разтърси мократа си коса, за да прикрие неудобството си.

— Дълго ли съм спала? — попита бързо.

— Подремна малко. Толкова сладко спеше, че ми стана жал да те събудя.

Гласът му звучеше по-различно, сякаш не можеше да си поеме дъх, но преди да има време да разбере причината, тонът му стана припрян.

— Хайде, мамчето ни е приготвила още храна и много ще се разсърди, ако не изядем тази.

Той протегна ръка към Джени и й помогна да се изправи. За миг двамата застанаха много близо един до друг. Джени забеляза, че очите му бяха потъмнели, усети треперенето на пръстите и задъханото му дишане.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди я Брет с прегракнал глас, когато тя пусна ръката му. — Хлъзгаво е.

Джени се отърси от обзелата я омая и го последва през храсталаците. Здравият разум й казваше, че е разбрала погрешно сигналите му. Той просто проявяваше любезност — показваше й Чаринга и беше доволен от реакцията й, но един настойчив гласец в подсъзнанието й нашепваше друго. Стори й се, че се кани да я целуне и се почувства разочарована, когато това не се случи.

Изведнъж се спъна и с ужас забеляза, че мокрото й бельо прозира. Грабна ризата си и се мушна в храстите, за да се прикрие. Зачервена от срам, тя се ядосваше на себе си заради глупостта си. Нищо чудно, че имаше промяна в него, след като я е видял така — почти гола, изтегната на онази проклета скала. Със сигурност е имало какво да види.

Джени закопча копчетата на ризата, пъхна я в панталоните и си обу чорапите, за да не се вижда пръста й. Когато се поуспокои, си помисли, че поне се държа като джентълмен. Повечето от мъжете биха й се нахвърлили, но като се има предвид, че му беше шеф, вероятно е сметнал, че е по-добре да се държи благоразумно.

Само че как да го погледне отново в очите и да се прави, че нищо не се е случило? Джени пое дълбоко дъх и излезе от храстите. Нищо не беше се случило и ако той не го споменеше, тя също щеше да си мълчи.

Брет подреждаше храната върху камъните, обърнат с гръб към нея. Имаше пиле, шунка, печен на жар хляб, сирене, домати и бутилка домашно приготвена лимонада, а също бира и манерка с чай.

Джени избягваше да гледа към него и се хранеше мълчаливо. Не знаеше, че е толкова гладна. Пилето бе много вкусно. Брет като че ли не забелязваше притеснението й или просто бе решил, че не се е случило нищо, което заслужава да се коментира. Той разказваше за Чаринга.

Джени го слушаше как говори за търговете на вълна и овце, за затрудненията при транспортирането и намирането на съвестни работници. След като не стана дума за плуването, тя се отпусна и се наслади на компанията му.

Слънцето бавно се снижаваше зад короните на дърветата и те наловиха дузина раци за вечеря, преди да потеглят обратно. Джени беше напълно изтощена, но доволна от себе си след приятно прекарания ден и физическите усилия. Когато наближиха ливадата до къщата, тя вече нямаше търпение да си легне.

Брет разседла конете, изтри потта от гърбовете им и ги нахрани. Двамата се облегнаха на оградата. Животът наоколо бавно се отпускаше в прегръдките на нощта. На небосвода светеха безброй звезди — толкова ярки и големи, та Джени изпита усещането, че може да докосне с ръка Южния кръст и да го подържи в дланта си.

— Денят беше чудесен, Брет. Благодаря ти. Видях наистина красиви неща.

Той погледна към нея и се усмихна леко, в очите му проблясваха закачливи искрици.

— Аз също — каза и се отдалечи с широки крачки към бараката на работниците, преди Джени да може да му отвърне подобаващо.

Стригането на овцете бе в разгара си и в Чаринга бяха докарани стада от по-малките ферми. Брет почти нямаше свободно време и Джени често излизаше със скицника и рисуваше с часове. Вечер двамата излизаха да пояздят из близките пасища, наслаждавайки се на прохладата и спокойствието след жегата през деня. Седмиците минаваха; тя започна с нетърпение да чака тези разходки и изпитваше разочарование, когато работата на Брет не позволяваше да излиза.

Дните бяха изпълнени с шум и оживление. Повече от четиристотин хиляди овце чакаха да бъдат остригани, преди стригачите да се преместят в следващата ферма. Джени наблюдаваше как животните биваха прикарвани към изходите, където силни ръце ги хващаха и ги поливаха с дезинфекционен разтвор. Същите тези ръце им слагаха инжекции във вратовете, за да ги очистят от вътрешни паразити, преди да ги пуснат в кошарите, където Брет и другите работници разделяха скопените овни от кочовете и агнетата от майките им.