Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Повечето от тях са буйни и непокорни проклетници, но носят на работа. Сменяме ги, за да не се преуморяват. Нито един коняр не язди един и същ кон два дена подред, освен ако не е на някое отдалечено пасище и не може да се прибере.

— Тук ли ги развъждате?

Той поклати глава.

— Имаме само скопени коне и кобили. Жребците са трън в гащите, затова не се занимаваме с развъждане на коне. При нужда купуваме.

Джени погали потръпващата шия на дорестата кобила. Мухите бръмчаха около очите й, а опашката й не спираше да ги отпъжда.

— Изглежда ми доста кротка.

— Има още няколко като нея. Наистина е добра кобила. — Той хвана юздите и се качи на седлото. — Хайде, ще ти покажа кучкарниците, а после ще пояздим.

Кучкарниците бяха оградени, а колибките — постлани със слама. Сивкавите кучета ръмжаха с оголени челюсти и скачаха по телената ограда.

— Държим кучките отделно, за да контролираме развъждането. — Брет посочи към единия от кучкарниците, където малките кученца сучеха от майките си. — Имаме няколко от породата на Рипър, но няма по-добри овчарски кучета от куинсландските овчарки. Мисля, че те са всичко, което може да се иска от едно куче — интелигентни, зли, винаги нащрек. Нямат нищо общо с разглезените градски любимци. — Той погледна Джени подигравателно.

— Всичко тук ми се струва полудиво — отбеляза Джени, наблюдавайки вихрушката от две биещи се котки, които изфучаха от близката плевня и се търкулнаха в прахта.

Брет изплющя с тежкия камшик на няколко сантиметра от ушите на съскащото, ръмжащо кълбо. Котките подскочиха като попарени и двамата с Джени избухнаха в смях.

Джени се покатери на седлото, обърна кобилата и последва Брет през ливадата.

— Колко работници остават в Чаринга, след като свърши стригането?

— Обикновено десетина, понякога дванайсет. Имат пословичната слава, че не се задържат повече от няколко сезона на едно място. Непрекъснато се местят в по-голяма и по-хубава, според техните представи, ферма. Ако питаш мен, те са само едни самохвалковци — ние оставаме и трябва да се грижим за животните целогодишно.

Джени погледна към сухата сребриста трева, която блестеше силно под утринното слънце, и присви очи. Изсъхнали дървета стърчаха като самотни стражи насред обширното поле. Корите на дънерите им се белеха на ленти, а вятърът вдигаше прашни облаци и разнасяше сухите листа и трева от едно голо дърво към друго. Само една небрежно хвърлена клечка кибрит, метална кутия или парче стъкло и Чаринга щеше да бъде унищожена.

Докато яздеха през редицата от евкалиптови дървета и чемшир, рояк от вълнисти папагалчета прехвръкна над тях, съпроводен от облак сиво-розови папагали, които накрая накацаха по клоните на две пиперови дървета в другия край на горичката. Птичи песни се дочуваха от едно дърво, ято папагали кукабура накацаха по долните му клони, като изпърхаха с изпъстрените си с кафяви точици крила и предупредително се закискаха. Между листата на дърветата се простираха огромни като дантели мрежи, върху които блестяха капчици роса, а косматите им, дългокраки обитатели караха Джени да настръхва. В Сидни беше свикнала с паяците с червени гърбове, но тези тук бяха чудовищни и вероятно двойно по-отровни.

Тя се отпусна едва след като фермата остана зад гърбовете им. Въпреки жегата, мухите, паяците и змиите гледката бе великолепна. Но дали тя можеше да живее тук?

Беше свикнала с големия град, наслаждаваше се на морето и на солените пръски по лицето си. Закопня да се потопи във ваната с кристално бистра вода, вместо да изтърпява душовете със зеленясала вода. Сети се за Даян и приятелите, които разбираха потребността й да рисува, ходеха с нея по изложби и театри и внасяха колорит в живота й. Щом Симон си заминеше, тя щеше да остане единствената жена в Чаринга. Сама сред мъже, които не говореха много, живееха за земята и животните, за които се грижеха — и вероятно негодуваха заради присъствието й тук.

— Как се чувстваш, Джени, сред жегата и прахта?

Тя направи гримаса.

— Имам чувството, че непрекъснато съм покрита с прах. Има го навсякъде и вече се отказах да чистя къщата. Мухите не ми пречат, а с жегата съм свикнала.

Известно време яздиха мълчаливо. Враните грачеха, папагалите кряскаха. Джени си помисли, че въпреки всичко Чаринга все повече започва да й харесва. Тук имаше нещо познато — нещо, което бе част от нея и независимо че идваше за пръв път, сякаш се бе прибрала у дома.

— Вече сме на територията на Уилга — каза Брет половин час по-късно. — Виждаш ли дърветата?