Брет пое юздите на двата коня и мина отпред, за да показва пътя през гъстия храсталак. Жегата под короните на дърветата напомни на Джени за влагата, задуха и жужащите насекоми в Куинсланд. Дрехите й бяха подгизнали от пот. Пот се стичаше и от лицето й, докато вървеше след Брет. Чудеше се дали това ходене някога щеше да има край.
После изведнъж се озоваха на голо, окъпано в златна светлина място, а шумът от падаща отвисоко вода създаваше усещане за хлад. Брет се дръпна настрани. Джени ахна от изненада — оазис, скрит в гънките на планината. Под висящите клони на зелените дървета се простираше голямо спокойно езеро. Сред хаотично разположените полегати скали се виеха цветя и пълзящи растения, които рисуваха цветна картина в пукнатините и дупките на камъка. Птиците, изплашени от човешкото присъствие, излетяха шумно над главите им. Папагалите розела, изпъстрени с яркочервени и яркосини пера, се спуснаха от клоните на дърветата, последвани от жълто-зелените дългоопашати папагали. Малките сипки, врабчета и скорци пърхаха и цвърчаха, докато прелитаха от клон на клон. Светът сякаш се състоеше единствено от птици. Стотици от тях се спускаха, прелитаха, кацаха и наблюдаваха със светнали очи натрапниците.
Джени се разсмя от сърце и смехът й накара ято папагали да излети шумно над главите им.
— Нали ти казах, че мястото е много специално — каза Брет с доволна усмивка.
— Никога не съм предполагала, че тук може да има подобно кътче. Не и в тази пустош.
— Не е нужно да шепнеш — усмихна се Брет. — Птиците скоро ще свикнат с присъствието ни. Виж — той хвана ръката й, — там има кално езеро.
Джени погледна натам, накъдето сочеше Брет. В тинестата сивкава кал мърдаха с щипци дузина сладководни раци.
— Раци! — възкликна изумена Джени. — Трябва да хванем няколко за вечеря.
— По-късно — каза Брет. — Това, от което се нуждаем в момента е да поплуваме.
Джени помръкна. Бистрата вода в езерото я примамваше, но нямаше да й бъде приятно да плува с дрехите.
— Трябваше да ме предупредиш. Нямам какво да облека — упрекна го Джени.
Брет се усмихна и с жест на завоевател извади нещо от дисагите и го хвърли към нея. Беше яркооранжев бански костюм с щампирани пурпурни цветя.
— На мамчето е. Знаех, че ще ти е малко голям, но това е единственото, което можах да направя.
Джени погледна банския костюм. Беше огромен и безнадеждно демодиран, но ако превържеше презрамките на гърба си и сложеше кожения колан, щеше да й стане. За всеки случай реши да не съблича бельото си.
Когато най-сетне нагласи огромния бански върху себе си, Джени се поколеба, преди да излезе от храстите. Краката й бяха боси и въпреки че шестият й пръст беше покрит с лепенка, той все пак се виждаше. Винаги се притесняваше много, когато хората коментираха и й задаваха въпроси. Монахините вярваха, че това е дяволски знак и макар да знаеше, че това е измислица, тя продължаваше да се срамува от него.
Шумът от водата бе твърде изкусителен, затова Джени свали медальона си и надникна иззад храстите. Брет беше във водата. Носеше черен бански, който разкриваше мускулестите крака, плоския корем и широкия му гръден кош. Той плуваше по гръб. Черната му коса изглеждаше почти синкава под слънчевите лъчи.
Джени дръпна презрамките на банския назад. Мама Бейкър беше надарена с пищен бюст и никакво връзване и опъване на презрамките не можеше да скрие факта, че Джени нямаше много за прикриване. Тя се гмурна и светкавично изплува на повърхността. Водата бе толкова ледена, че спираше дъха й. Джени излезе от чистите зелени дълбини на слънце. Банският на Симон бе пълен с вода и се издуваше около тялото й като спасителна жилетка.
„Какво пък толкова — помисли си тя. — Няма от какво да се срамувам, а и водата е чудесна.“
Брет доплува до другия край на езерото с уверени, отсечени движения и застана под струята на малкия водопад, който се стичаше по наклона на скалата. Поплува малко, после се изправи на плиткото, застана под струята и закрещя от удоволствие. Птиците излетяха уплашено от клоните.
Двамата се разсмяха. Банският й се пълнеше с вода и я дърпаше все по-надолу. Джени реши, че е по-добре да плува по бельо, отколкото да се удави. Разкопча колана, смъкна банския, метна го на камъните и заплува свободно. Преплува няколко пъти езерото, после се гмурна под вода и излезе на повърхността чак при каменните плочи под дърветата в другия край на езерото. Излегна се на камъните, като дишаше тежко от умора и студ, наслаждавайки се на ласките на слънцето. Пляскането на Брет във водата и бърборенето на птиците се чуваха приглушено. Клепачите й натежаха и тя се отдаде на съня.
Читать дальше