Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Джени заслони очи срещу слънцето. Дебели лимоненозелени клони висяха надолу в идеална симетрия и оформяха нещо като заслон от слънцето.

— Вятърът ли е причина за тази интересна форма? Имат вид като че ли някой ги е подрязвал?

Брет се разсмя и тя забеляза привлекателния начин, по който се присвиваха ъгълчетата на очите му, когато се смееше.

— Почти позна. Овцете бръстят клоните до височината, до която могат да достигнат. Ето защо дърветата уилга са с кръгла форма.

Конете препускаха през сухата пожълтяла трева.

— Собственикът на Уилга няма ли да има нещо против, да минаваме през земята му? Не трябваше ли първо да поискаме разрешение?

Брет дръпна юздите, конят му изпръхтя и започна да рови с копита в земята. Той обърна глава към Джени.

— Мислех, че знаеш. Уейнрайт не ти ли обясни?

— Какво да ми обясни?

— Всичко това ти принадлежи. То е част от Чаринга.

Джени прие новината с удивление.

— Стори ми се, каза, че не развъждаме добитък? Какво е станало със семейство Финли?

Брет погледна стадото крави, които пасяха наоколо.

— В Чаринга не, но Уилга се управлява самостоятелно от управител, който се занимава с това. След войната Финли са напуснали това място.

Кобилата отпусна глава и започна да пасе, хамутът й весело подрънкваше в застиналия топъл въздух.

— Защо тогава имат различни имена? Защо не носи името на Чаринга?

— Уилга е била самостоятелна ферма. Името й идва от дърветата. Предполагам, че на никого не му е хрумнало да го променя, след като фермата е станала част от Чаринга.

— Имената тук звучат толкова мелодично — въздъхна Джени. Миришеше силно на напечена от слънцето земя, птиците пееха, щурците свиреха в пълна хармония със заобикалящата ги природа.

— Езикът на аборигените е много музикален. Трябва да ги чуеш как бърборят, когато се събират по време на ритуалите си. Човечето от местата тук носят имената, дадени им от аборигените. Има само няколко места, кръстени от първите заселници с имена, които да им напомнят за родината.

— Така е из цяла Австралия — каза Джени с усмивка. — Тасмания също е залята с подобни имена.

Двамата пояздиха известно време през пасищата един до друг.

— Много ли си пътувала, Джени? — попита я Брет след малко.

— Доста. Когато напуснах дома на осиновителите ми във Валуна, постъпих в колеж по изкуствата. След завършването с Даян една година пътувахме из Европа и Африка, за да изучаваме история на изкуството. — Джени с обич се сети за свободните кафтани и необичайните бижута на Даян. — Откакто посетихме Маракеш, Даян е влюбена във всякакви екзотични неща, но на мен най-много ми хареса Монмартър, левия бряг на Сена и Лувъра.

Брет със сигурност бе доловил тъгата в гласа й.

— Иска ли ти се да се върнеш пак в Париж?

— Понякога. Може и да се върна там някой ден, но знам, че няма да е същото. Нещата никога не са същите. Хората, които познаваме може да са се преместили, а животът да се е променил. Освен това сега съм с повече опит и може би повече се страхувам от опасностите.

— Едва ли в Париж има нещо, което да е по-опасно от тигровата змия, срещаща се по тези места — каза замислено Брет.

Джени си спомни пълните с плъхове туристически спални, където нощуваха с Даян, а също и развратния французин, който смяташе, че всички млади момичета трябва да бъдат прелъстявани.

— Навсякъде има змии — отвърна бързо тя, — но не всички от тях пълзят по корем.

— Циничка — отбеляза подигравателно Брет.

Джени се засмя.

— Ето какво прави пътуването с хората. Може би ще опитам късмета си тук. По света има и нелоши места за живеене, но тук поне знаеш от какво да се пазиш.

— Ще запомня това. — Брет хвана юздите. — Хайде, да вървим да ти покажа любимото ми място. Прилича на онова, където ходихме онзи ден, но се намира от другата страна на планината. Не е далеч и съм сигурен, че ще ти хареса.

Продължиха да яздят през безкрайната равнина, през малки горички, покрай изсъхнали дървета, в посока към потрепващата синева на далечните планини. Тревата бе нашарена с отровнозелени паяковидни нишки — доказателство за водата, която извираше някъде горе в планината.

Джени усещаше тъпа болка по цялото си тяло, крайниците й трепереха и колкото и да бе приятна ездата, тя чакаше с нетърпение да стигнат до мястото, за да си почине.

— Почти стигнахме — извика Брет половин час по-късно.

Джени забеляза, че сочните листа на дърветата и избуялата зелена трева контрастират на фона на заобикалящия ги сребрист цвят на сухата растителност. Мисълта за близката вода я накара да пришпори кобилата. Скоро навлязоха в сянката на крайните дървета. Джени скочи от седлото, свали шапката и забърса потта от лицето си. Мухите бръмчаха около нея, устремяваха се и кацаха по влажната кожа на ръцете и лицето й.