Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Тя се изправи и започна да разтрива кръста си, когато изведнъж болката се засили и спря дъха й. Изглежда, че се придвижваше, разстягайки като стоманен обръч корема й. Преди няколко дни бебето беше спряло да рита и тежестта се беше преместила по-ниско. Матилда попипа опънатата издутина под свободно пуснатата риза и се запита дали не бе настъпил часът.

— Не още — промълви задъхана. — Не може да бъде. Още е рано. Стригачите ще пристигнат всеки момент.

Тя се наведе, за да събере картофите и се олюля от острата режеща болка. Клекна на колене, забравила за картофите, цялото й внимание се съсредоточи върху силната болка, която я владееше. Затвори очи, сви се на земята и опря буза в топлата пръст. В гърлото й се зароди стон, който премина в продължително ниско стенание до момента, в който контракцията отслабна.

Изправи се, като залиташе на крака и тръгна с нестабилни крачки към верандата. Трябваше непременно да се добере до къщата, докато още можеше да ходи. Тъкмо стигна до входната врата, когато усети яростната атака на нова контракция. Седна в люлеещия се стол, без да може да помръдне от раздиращата я болка.

— Гейбриъл — изкрещя. — Гейб! Помощ!

Колибите бяха пусти и нищо не помръдваше наоколо, освен овцете в кошарите.

Болката се примеси със страх. Матилда знаеше какво представлява раждането, беше помагала при раждането на овцете — но нещата можеха и да се объркат. Много от овцете умираха при раждане, много от агнетата се раждаха мъртви.

— Гейбриъл — извика тя, — къде, по дяволите, си, стари непрокопсанико?

Лицето й се покри с капчици пот, които се стичаха в очите й, докато чакаше Гейбриъл да се обади. Отговор не последва.

— Гейбриъл — простена тя, — моля те, върни се! Не ме напускай точно сега. Имам нужда от теб.

Контракцията отслабна, но дворът остана все така пуст и Матилда разбра, че е сама. Бутна силно вратата с мрежата и влезе в кухнята. Грабна старото одеяло от куката до вратата и го постла на пода до печката. Водата в тенджерата завираше, ножът, който използваше за разфасоване на зайци, беше на масата. Матилда го пусна във врящата вода. По-късно щеше да й потрябва, за да пререже пъпната връв.

Докато сваляше гащеризона и ботушите, главата й се въртеше. Ризата й подгизна от пот, но тя продължи. Чувстваше се много уязвима — без дрехи и при тези силни болки. Сложи настрана един чист чаршаф, за да увие с него бебето, след като се роди, и клекна на одеялото, ридаейки за Гейбриъл. Къде бяха отишли всички? Защо беше избрал точно този ден, за да напусне фермата и да вземе и жена си с него? Това не беше добър знак. Гейбриъл предчувстваше неприятностите и винаги гледаше да ги избегне.

— Мързелив безполезен негодник — изруга тя. — Ще изчезне точно когато наистина ми е нужен.

Болките ставаха по-силни, прииждаха на вълни — една след друга, докато не усети напъните. Болката беше нечовешка; нуждата да напъва — непреодолима. Матилда попадна във водовъртеж, където нямаше нищо друго, освен необходимостта да даде живот на съществото вътре в нея.

Малко по-късно от някакво далечно място, някак отделено от това, което ставаше с нея, се чу затръшването на входната врата. Бързи стъпки прекосиха дъсчения под на кухнята. Чуваше звука от далечни гласове, заглушавани от бученето в ушите й. Около нея, на фона на светлината от огнището, се мяркаха призрачни сенки.

— Боже мой, Бърт, тя ражда! Бързо — донеси ми кутията от каруцата.

Матилда отвори очи и видя познатото приятелско лице на Пег Райли.

— Всичко е наред, миличка. Просто се отпусни. Пег ще се погрижи за теб.

— Бебето ми — изохка Матилда, стискайки силно ръката на Пег, — вече излиза.

— Точно така, скъпа, моментът е дошъл. Хвани здраво ръката ми и напъвай.

Силните ръце не помръднаха, когато Матилда ги сграбчи. Стисна зъби, затвори очи и се отдаде на позива да напъва — и с един последен мощен тласък тя усети как бебето излезе от нея. После всичко потъна в тъмнина. Матилда с удоволствие се отдаде на всепоглъщащата забрава и потъна в нея с благодарна въздишка.

Матилда отвори очи, без да може да се ориентира в мекия сумрак на спалнята си. През прозореца проникваше бледа лунна светлина и осветяваше ъгъла на стаята. Имаше някаква промяна, нещо не беше наред. Тя се опита да надмогне забвението и изведнъж си спомни. Колко дълго бе спала и къде беше бебето й?

Една тъмна сянка помръдна в ъгъла и тя се сви от страх. Това беше Марвин. Бе станал от гроба, за да я накаже и да открадне бебето й.