Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Никой не й отговори.

— Сигурно е в готварницата — промърмори.

Чувстваше главата си куха, а когато се опита да се изправи, краката й се разтрепериха. Облегна се с цялата си тежест на нощното шкафче, докато изчакваше замайването да премине. Усещаше дълбоко в себе си някаква празнота, каквато до този момент не познаваше, а болката беше единственото, което й напомняше, че е родила. На няколко пъти си пое дъх и събра всичките си сили, за да се добере до кухнята.

Когато главата й се проясни и погледна към нощното шкафче, осъзна, че нещо липсва. Беше нещо важно, но когато моментът на просветление премина, не можеше да определи какво точно бе то.

— Скоро ще разбера — промърмори си тя.

Навлече една широка риза върху нощницата и като влачеше с мъка краката си, се добра до кухнята. Там нямаше никой, но това не я изненада. По това време Пег имаше много работа в готварницата. На масата, изглежда, бе оставена някаква бележка.

Матилда се приближи до масата с бавни несигурни крачки, взе парчето хартия и се отпусна на стола. Почеркът бе почти нечетлив.

„Бърт се разболя. Трябва да заминем. Погрижихме се за бебето.

Пег Райли“

Сълзите замъглиха погледа на Матилда. Тя смачка бележката и се огледа. Съжаляваше, че Албърт се е разболял, но сега как, за бога, щеше да се справи? Разчиташе на помощта на Пег през сезона.

Освен това видя, че бяха взели брашно и захар от безценните й запаси, а от хладилния шкаф липсваше голямо парче овнешко. Обзе я студен гняв заради собствената й слабост. „За последен път се доверявам на някого“ — закле се тя. Досега беше разчитала само на себе си — щеше да намери сили отнякъде, за да продължи и занапред по същия начин.

Стана и излезе на верандата. Шумотевицата и оживлението в Чаринга я обгърнаха. Тя се подпря на перилата, докато наблюдаваше как Гейбриъл дава разпореждания на ратаите. „Поне той се е върнал“ — помисли си тя. Зачуди се кой ли е поел ръководството в стригачницата.

Щеше да мисли за това после. Първо трябваше да види къде е погребано детето й. Трябваше да си вземе сбогом. Краката не я държаха и й се виеше свят. Заобиколи къщата, като се препъваше, и отиде до семейното гробище. Повече нямаше да се поддаде на слабостта си. Нямаше време за самосъжаление.

Изкопаната наскоро пръст беше затрупана с камъни, за да не я разровят кучетата динго. Малък, грубо издялан дървен кръст стоеше в горния край на купчината. Матилда коленичи на спечената земя, сред дивите цветя. Протегна ръка и докосна трогателното малко гробче. Сълзи набраздиха лицето й при мисълта за малкото телце под пръстта. Нейното дете. Детето, което никога не видя и не подържа в прегръдките си.

Опита се да се помоли, но не можа да намери думите. Опита се да предаде чувствата си чрез допира до грубо изсечения кръст, но знаеше, че е твърде късно. Беше наказана заради нейната собствена слабост и тази на баща й. Това невинно детенце вече бе на небето. „Може да е за добро — помисли си тя, когато сълзите й пресъхнаха. — Какъв живот можех да му осигуря? Клюките щяха да се разнесат, да отровят живота ни, а тайната, която щях да пазя дълбоко в мен, накрая щеше да унищожи и двама ни.“

Тя набра букет от диви цветя и ги положи до кръста. Изправи се на драка, като залиташе, и в един безкраен миг постоя до това, което бе останало от миналото й.

— Щом успях да преживея това, ще преживея и всичко останало — прошепна тя. — Един ден, обещавам, ще ти направя истински надгробен камък.

Джени затвори дневника и по страните й потекоха сълзи. Знаеше какво е да загубиш дете и колко силно боли. Разбираше колко силна бе скръбта на Матилда, като си спомняше за нейния сладичък Бен с неговата слънчева усмивка и светлоруса коса. Спомняше си топчестите му крачета и пръстчета, които обичаше да целува.

Тя поне бе имала възможността да го опознае. Да го обича, преди смъртта да го грабне от нея. Матилда нямаше нито снимка, нито спомени, които да пази — само един груб кръст върху купчината пръст.

Джени закри лице с длани и заплака заради себе си и заради Матилда.

Брет се поколеба, преди да почука. Действаше импулсивно, нещо, което не бе присъщо за него, но след тазсутрешната езда изпитваше определено уважение към удивителната госпожа Сандърс и искаше да се извини.

Мамчето също имаше пръст в тази работа. Каза му направо какво мисли за него. Брет винаги бе смятал, че има сговорчив характер и когато мамчето го нахока, осъзна колко грубо се бе държал с Джени. Тя очевидно се страхуваше от коня, но не се откъсна от него — в буквалния и в преносния смисъл — докато не възвърна увереността си. Това бе истинско постижение, като се има предвид онова лошо падане в миналото.