Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Матилда погледна светлосиния раиран памучен плат и си помисли за нещата, които можеше да ушие от него.

— Благодаря.

Покатери се на каруцата, взе юздите и се сбогува с усмивка. Нямаше смисъл да настройва тези хора срещу себе си, като отблъсква благородния им жест. Те се държаха мило с нея и трябваше да им е благодарна за това. Чудеше се, обаче, дали ще са толкова мили и следващия път, ако не изкараше достатъчно пари от вълната и продуктите й свършеха. Сега, когато пушките бяха разменени, а кравите и прасетата подготвени да бъдат продадени на пазара, нямаше друго за размяна.

Тя свирна и Блу излезе, въртейки опашка, от магазина, където вероятно гонеше плъхове. Плесна с юздите Лейди по гърба и каруцата потегли надолу по прашния път към изхода на града. Матилда не се обръщаше назад, но знаеше, че мъжете бяха наизлезли от кръчмата, за да я видят, а пердетата на всяка къща, покрай която минаваше, помръдваха незабележимо. Тя държеше главата си високо вдигната. Можеха да приказват, каквото си искат. От сега нататък щеше да постъпва според собствените си разбирания и нямаше да дължи на никого дори едно пени.

Джени лежеше на леглото и се взираше в тавана. Пред очите и бе Матилда — на онази каруца, теглена от старата кобила — и потичващия край тях Блу. Опита се да си представи изнурителния труд и самотата през онези няколко месеца, когато Матилда е поправяла покриви и стени, и фактически е построила наново стригачницата. Какво ли й е минавало през ума, докато е обикаляла огромната ферма и не е срещала нито едно живо човешко същество?

Джени съпреживяваше самотата и изолацията на Матилда. Знаеше какво е да си сам на света. Разбираше копнежа й да има до себе си приятел, с когото да поговори. Годините в сиропиталището я бяха научили да не споделя чувствата си, да крие най-съкровените си мисли под маската на привидно спокойствие, защото ако покажеше и най-лекото смущение или страх, това щеше да я направи уязвима — слабост, която сестра Майкъл възприемаше като покана за наказание.

Мислите й се насочиха към Даджара и сиропиталището. В главата й зазвучаха детски гласчета. Сети се за сестрите и потръпна при този спомен. Повечето от тях ръководеха възпитаниците си с остър език и твърда ръка, но единствено гласът на сестра Майкъл я връщаше към ужаса, който бе изпитала в онези ранни детски години.

— Ти се дете на дявола, Дженифър, и той трябва да бъде прогонен от теб.

Джени примигна, сякаш отново усети върху гърба си плясването на малкия камшик, който сестра Майкъл носеше винаги със себе си. Дори и сега, след толкова години, тя не можеше да влезе в католически храм, без да изпита страх; да чуе шумоленето на расата на монахините или тракането на зърната на броениците, без да я полазят студени тръпки по гърба. Тези звуци предизвикваха у нея желание да избяга и да се скрие.

Джени скочи от леглото и се наведе над перваза на прозореца. Имаше нужда от въздух и слънчева светлина, за да пропъди мрачните спомени. Никога нямаше да може да забрави жестокостта на онези години, но имаше един светъл лъч и това беше Даян.

Изоставеното разплакано четиригодишно момиченце беше намерено на стъпалата на сиропиталището една вечер след вечерната служба. На рокличката му беше закачена нечетлива бележка.

„Името и е Даян. Не мога повече да се справям.“

Джени въздъхна при спомена за отчаяното хлипане на Даян през първата нощ. Тогава тя се бе покатерила в леглото при нея и двете прекараха нощта плътно прегърнати. Това беше началото на едно нерушима връзка, която не можеше да бъде прекъсната, и в моменти като този, когато се чувстваше самотна, Джени усещаше отсъствието й особено силно.

— Аз поне имам Даян — промълви тя. — Горката Матилда не е имала никого.

Думите й отекнаха в застиналата тишина на късния следобед и тя се отдалечи от прозореца. Сети се за зелената рокля и призрачната музика, за ръцете, които нежно я прегръщаха по време на танца. Матилда е имала някого. Някой, който много е държал на нея. Някой, чийто дух още витаеше из Чаринга и чакаше нейната история да бъде разказана.

Матилда заби лопатата в пръстта и извади картофите. Бързаше да свърши, защото имаше още доста работа до утре, когато щяха да се появят стригачите. През целия ден обаче я преследваше една тъпа болка, която ту се засилваше, ту изчезваше. Усещаше я ниско в кръста и се чудеше дали не си е разтегнала някой мускул, докато преместваше стария генератор зад кошарата за стригане.