Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Докато пътуваше, Матилда си припомни последното си излизане от Чаринга — отчаяното бягство на едно дете. Вече бе жена, поела съдбата си здраво в ръце, платила бе дълговете си, Чаринга все още бе нейна, а овцете ставаха все по-охранени от пролетната паша. Животът можеше и да е хубав.

Матилда прекара нощта на открито. Спа под каруцата, увита плътно с одеяло. Блу ръмжеше при най-слабия шум, а юздите на Лейди подрънкваха, докато пасеше трева наблизо. Тя стана на зазоряване, свари в канчето чай и закуси с хляба, който носеше от вкъщи.

В дърветата грачеха врани, стадо кенгура, подгонено от Блу притича пред каруцата. Беше й горещо в дългото палто на баща й, но то обгръщаше фигурата й като палатка и прикриваше състоянието й. Макар че на хората не им влизаше в работата какво става с нея, не беше готова да стане обект на одумки и не искаше да обяснява своето поведение или пък поведението на баща си. Ако пътуването минеше гладко, нямаше да й се наложи да ходи до Уолаби Флатс до раждането на бебето — а после щеше да му мисли, като настъпеше момента.

Уолаби Флатс не се беше променил от времето, когато майка й я доведе тук за пръв път. Все още беше мрачен и прашен град, пълен със серни извори и изоставени мини за добив на опали. Къщите имаха занемарен вид, а парапетът около кръчмата — осеян с дупки. Мъжете все така седяха под сянката на верандата и зяпаха безцелно пред себе си.

Матилда завърза Лейди за един кол до коритото с вода, измъкна пушките от задната част на каруцата и заизкачва дървените стъпала. Камбанката на вратата звънна, както обикновено, когато някой влизаше в магазина. Лъхна я тежката миризма на захар и кафе, чай, кожа и керосин. След люлеенето и друсането на каруцата това и дойде в повече, и Матилда преглътна няколко пъти, за да овладее гаденето. Напоследък й ставаше лошо от миризми, вероятно заради бременността.

Тя придърпа палтото над издайническата издутина и се отправи към тезгяха, където стоеше магазинерът.

— Колко ще ми дадете за пушките? — Не го познаваше, защото продуктите им се доставяха направо във фермата.

Мъжът беше слаб, с болнав цвят на кожата и увиснали мустаци. Той погледна внимателно Матилда, после взе да разглежда пушките една по една. Поглеждаше цевта, преди да провери задната й част, ударника и мерника. Намръщи се и ги положи на тезгяха.

— Вече имам достатъчно пушки. А и тези не са кой знае какво.

Матилда го изгледа студено. Знаеше, че пушките са ценни. Марвин не спираше да й го повтаря, когато я караше да ги почиства и смазва. Тя бе избрала три от седемте — най-добрите.

— Тези двете са „Уинчестър“, а тази е „Енфийлд“. — Матилда ги взе, дръпна затвора и щракна ударника. — Плъзга се без засечка, като по масло. Като нови са.

Изчака го да ги разгледа добре; той ги опипваше тук-там, като облизваше устни, предчувствайки голямата печалба. Матилда знаеше, че се чуди с каква сума точно може да я излъже и преди да е обидил и двамата с някое смешно предложение, тя каза:

— Имам списък с продуктите, които са ми необходими — и обяви твърдо: — Тези пушки трябва да покрият цената на стоките.

Магазинерът потърка брадичка и подръпна мустака си. Малките му алчни очички сновяха между пушките и дългия списък.

— Не съм свикнал да работя по този начин — продума накрая. — Предполагам, че пушките струват колкото нещата, които ти трябват. — Той се загледа в нея. — Ти не си ли момичето на Марв Томас?

Матилда кимна сдържано.

Той вдигна със скръбно изражение една от пушките.

— Познах този Енфийлд. Съжалявам за баща ти. Казах му да не тръгва тогава, но знаеш какъв беше Марв — усмихна се той. — Старият козел не търпеше съвети. Липсва ни компанията му.

Матилда се усмихна насила. Не искаше да си губи времето да обсъжда „добрия стар Марв“ и бутна през тезгяха списъка с покупките.

— Мога ли да си взема продуктите? Каруцата ме чака отпред.

— Между другото, казвам се Фред Партридж. Как се справяш сама в Чаринга?

— Гейб ми помага — отговори бързо Матилда, — а и когато дойдат стригачите, ще има още хора.

— Искаш ли да закача обява за стригачите? Колко души ще наемеш този сезон?

Въпросът обърка Матилда — не бе мислила за това. Погледна към закачените обяви на дъската зад него. В сезона на стригане тук пристигаха множество мъже от областта и от по-далечни места. Когато идваха да търсят работа, първо проверяваха в магазина.

— Ще ви кажа допълнително — каза тя бързо.

— Това трябва да е много скоро, мила. — Той взе парче хартия и надраска набързо една обява. — Пиша десет стригачи и един готвач. Предполагам, че стигат?