Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Черно-бялото кученце скимтеше в ръцете му и се опитваше да се измъкне, но Брет го държеше здраво, като се чудеше дали идването му тук е добра идея. От бараката видя, че в къщата свети и предположи, че тя е още будна, но изглежда, че никой не отговаряше на почукването му.

Почака още малко, после влезе през вратата с мрежата. Тя сигурно беше вътре. Къде другаде би могла да бъде по това време? Мисълта, че може да е заспала, му донесе облекчение. Можеше да си тръгне и да отложи извинението за сутринта.

Той се изкашля, за да уведоми за присъствието си в тихата къща. Не му се искаше да нарушава уединението й, защото знаеше колко е ценно то на място като това, но се страхуваше, че може да я стресне, ако е будна.

В следващия момент чу приглушените хлипания от спалнята й и се стъписа. Навярно трябваше да си тръгне веднага, преди да е станало твърде късно и да се издаде, че я е чул. Жените бяха едно, но сълзите — нещо друго. Нещо, с което не знаеше как да се справи. Постоя неподвижен, без да знае какво да прави. Кученцето се извиваше в ръцете му. Може би детинското му поведение я бе разстроило. Надяваше се, че причината не е тази, но човек никога не знае как е с жените.

Кученцето взе решение вместо него. С едно последно движение, то се изскубна от ръцете му, скочи на пода и хукна към вратата на спалнята. Започна да скимти и да драска с предните лапи по дървото.

Плачът изведнъж престана.

— Кой е? — Гласът на Джени беше глух и разтревожен.

— Аз съм, госпожо Сандърс. Няма нищо спешно. Ще дойда утре — побърза да обясни Брет.

— Не, не си тръгвайте. Ей сега идвам.

Той гушна кученцето, свали шапката, си и застана притеснен на известно разстояние от вратата на спалнята. Чуваше как тя се движи из стаята, чу я как въздъхна и бързо издуха носа си — всичко му говореше, че присъствието му е нежелано. Искаше му се сега да е в бараката при другите и изобщо да не бе идвал.

Вратата се отвори и откри набразденото й от сълзи лице. Брет отстъпи назад. Тези чудни очи, плувнали в сълзи, му въздействаха по особен начин.

— Идвам с предложение за мир — каза със заекване, — но виждам, че не съм избрал подходящ момент. Ще дойда утре.

Говореше бързо и неясно и вероятно несвързано, но тя, като че ли не забеляза.

— За мен ли е? О, какъв красавец! — ахна тя с широко отворени от удоволствие очи. — Много мило. Благодаря.

Брет прехвърли кученцето в ръцете й и малкото животинче веднага започна да ближе сълзите по лицето й. Брет погледна тези виолетови очи и изведнъж почувства, че не му достига въздух, забрави всичко, което си бе намислил да й каже. Изпита желание да протегне ръка и да я докосне, да махне тази лъскава коса от мократа й буза и да пресуши с целувки сълзите й.

Осъзнаването на тази мисъл го извади от вцепенението и той отстъпи назад. Какво, по дяволите, си въобразяваше? Той работеше за нея. Сигурно си бе загубил ума. Прокашля се и се изправи в целия си ръст.

— Само исках да се извиня за тази сутрин — и за вчера — заекна Брет. — Помислих си, че ще ви е приятно да си имате компания. Кученцето е един малък разбойник и още няма хигиенни навици.

Когато Джени го погледна, той усети, че се изчервява и като мачкаше шапката в ръцете си, бавно заотстъпва към изхода и сигурността на верандата.

Джени се засмя, когато кученцето я близна и заскимтя.

— Какъв хубавец си ти! — говореше му с гальовен глас, като рошеше копринената му козина. — Благодаря, Брет. Не бихте могли да ми направите по-хубав подарък.

— Вече е късно. — Гласът му бе дрезгав. — Ще се видим утре сутринта. — Той протегна ръка зад гърба си, за да отвори вратата, с поглед, вперен на един метър над рамото й.

— Наистина ли трябва да си вървите? Останете да изпиете една бира. Можете да ми помогнете да измислим име на този приятел.

Брет усети самотата в гласа й и видя в очите й молба за малко компания.

— Не знам… — започна. Разкъсваше се от желанието да остане и от мисълта, че е по-добре да си върви.

— Моля ви! — Виолетовите очи го гледаха настоятелно.

Брет не можа да устои. Спомни си самотата на Марлийн и обвиненията й, че не прекарва достатъчно време с нея, че никога не я слуша, когато му говори. Вината винаги намира начин да те размекне. Мисълта, че Джени има нужда от него, го накара да отстъпи от вратата и да я последва в кухнята. Една бира нямаше да му навреди.

Застана непохватно до кухненската маса с шапка в ръка, докато наблюдаваше как Джени сипва в една паничка мляко за кученцето. То веднага стъпи в паничката и започна да лочи, след което облиза млякото от пода и от лапите си, като следеше с големите си кафяви очи тяхната реакция.