Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Оставете проклетото куче долу!

Джени се вцепени, а кученцето продължи да мърда в ръцете й. Общуването с Брет Уилсън й беше дошло в повече за този ден.

— Това не е стригачницата, господин Уилсън. Ще го пусна, когато аз реша — тросна се тя.

Сивите очи се кръстосаха с виолетовите за един продължителен миг.

— Тези кучета не са домашни любимци. Всички тук трябва да заработват хляба си — включително и кучетата. Ако не стават за овчарски кучета, ги умъртвяваме.

— Обзалагам се, че стават — рязко отвърна тя. — Жалко, че процедурата не е същата за груби управители.

В очите му пробляснаха златни искрици и ъгълчетата на устата му се разтеглиха в лека усмивка.

— Да застреляте управителя ми се струва малко прекалено, госпожо Сандърс.

Джени отново зарови лицето си в козината на кученцето. Този мъж й се присмиваше и тя не искаше той да забележи, че на нея й бе весело.

Брет пъхна ръце в джобовете си.

— Да приемем, че започнахме не както трябва, госпожо Сандърс. Какво ще кажете за примирие?

— Не аз започнах войната — каза тя с нетърпящ възражение тон и го погледна право в очите.

— Нито пък аз — отбеляза той с примирена въздишка. — Но на място като това трябва да има правила. Когато мъжете си отвличат вниманието по време на стригане, стават злополуки. А, повярвайте ми, вие ги разсейвате.

Той втренчи очи в нея. Веселите искрици още се долавяха в погледа му.

— Що се отнася до кученцата… — той въздъхна. — Много е трудно да ги убиеш, когато се привържеш към тях.

Той взе мълчаливо кученцето от ръцете й и го върна при майка му. После повдигна шапката си за сбогуване и се отдалечи с бавни крачки.

Джени го гледаше как прекосява двора и осъзна, че й харесва да спори с него. „Поне има чувство за хумор — помисли си тя. — Жалко, че не го проявява по-често.“

Като хвърли един последен продължителен поглед към кученцата, Джени тръгна към къщата. Не можеше да се включи в работата на фермата, защото нямаше необходимите умения, но и не можеше да стои със скръстени ръце. Изпита завист към Симон. Тя познаваше правилата тук и с лекота успяваше да наготви за стотина души в непоносимата горещина на полупустинния климат. Тежеше на мястото си, знаеше какво да направи, за да изкара прехраната си.

— Господи — въздъхна Джени, — чувствам се напълно безполезна. Трябва да има все нещо, което мога да правя.

Като взимаше по две стъпала наведнъж, Джени отиде в кухнята и си направи чай. Сложи няколко бисквити в чинийката, излезе на верандата и седна на люлката, която бе окачена на куки за гредите. Тихото триене на дебелото въже през металните пръстени я връщаше към безбройните отминали лета и постепенно с люлеенето напред-назад, Джени, почувства как се отдалечава от шума на двора и в кошарите. Бе горещо дори и в сянката на верандата. Листата на пиперовите дървета и цветовете на тропическите храсти не помръдваха в нажежения въздух. Сред евкалиптовите дървета се обаждаха птици, а една двойка опосуми сновеше нагоре-надолу върху покрива на верандата.

С напредване на времето чаят й изстина, а слънцето се придвижи към хоризонта и мислите на Джени се върнаха към Матилда. По онова време Чаринга е била по-малка, по-недоходоносна, но ако Матилда можеше да я види сега, щеше да открие много познати неща.

Джени се вгледа в маранята и й се стори, че вижда онази слаба фигурка, увита в шарен шал, да тича боса през двора към потока. Тръпки полазиха по гърба й, когато фигурката се обърна, погледна я и й даде знак да я последва. Очевидно се опитваше да осъществи контакт — да приближи Джени към онези дълги зловещи дни и да я направи свидетел на злодеянието, което продължаваше и до днес. Но защо? Защо бе избрала именно Джени, за да разкрие живота си?

Чаят бе забравен, Джени гледаше втренчено в хоризонта. Чувстваше се странно привлечена от това дете на пустошта. Като че ли бяха сродни души и съдбите им някак си се преплитаха — и знаеше, че колкото и ужасно да бе пътуването, тя нямаше да изостави Матилда насред път.

Джени влезе вътре, взе втория дневник и се покатери на леглото. Отвори го с треперещи пръсти и след дълга въздишка, започна да чете.

Животът в Чаринга се бе променил. Матилда се стремеше да се слее със сенките и да стане колкото се може по-незабележима. Духът й не бе пречупен и умът й трескаво кроеше планове за отмъщение заради нещата, които Марвин й причиняваше през онези безкрайни нощи след връщането й.

Дните преминаваха в месеци и тя ставаше по-съобразителна и находчива. Пиянството му се превърна в нейно спасение и макар че стопяваше парите от продажбата на вълната, Матилда го поощряваше. Веднъж изпаднал в пиянски унес, Марвин вече не представляваше заплаха за нея. Но и това не й помагаше да заспи. Нощ след нощ, изтощена от тежката еднообразна работа, тя лежеше будна в леглото, с обърнат към вратата поглед и наострен слух за шума от стъпките му.