Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Твърде късно — прошепна тя. — Много съм закъсняла, за да мога да направя каквото и да било.

Когато сълзите й изсъхнаха и образите избледняха, тя осъзна, че Матилда сигурно се бе научила да се бори — да оцелява въпреки кошмарния живот с Марвин — иначе нямаше да има повече дневници. Погледът й се задържа върху купчината тетрадки. Те бяха доказателството и между техните мълчаливи страници се намираха отговорите на всичките й въпроси, породени от прочетеното през нощта.

— Добро утро. Ето я и закуската. — Симон нахлу в стаята. Жизнерадостната й усмивка замръзна, когато погледна към Джени. — Какво става, мила? Лоши сънища?

Джени поклати глава, бе твърде разстроена, за да може да говори. Мислите й все още бяха при Матилда, на онова място, където тя бягаше с всички сили, за да се спаси.

Симон остави препълнения поднос на земята и застана с ръце на кръста и поглед, вперен в разпръснатите по леглото тетрадки.

— Знаех си, че ще се случи нещо такова. Цяла нощ си ги чела, нали? Резултатът е налице — разстроили са те.

Джени беше без дрехи под завивката и се почувства странно уязвима под загрижения поглед на по-възрастната жена.

— Добре съм. Наистина — каза тя със заекване.

Симон цъкна с език, събра бързо омразните дневници и ги хвърли върху тоалетката.

— Никога не съм могла да проумея тези писания — изрече тя, докато ги подреждаше. — Брет хубавичко ще ме наругае, ако разбере. Каза ми да се погрижа да си починеш добре.

„Колко интересно — помисли си Джени с ирония. — Не знаех, че го е грижа за мен.“

— Остави Брет Уилсън на мен, Симон — каза твърдо. — Аз съм голямо момиче и мога да се грижа за себе си.

Симон изсумтя, вдигна подноса и го постави на леглото.

— Като закусиш, ще се почувстваш по-добре.

— Благодаря — промърмори Джени и потръпна от отвращение при вида на пържените яйца и мазния бекон. Как можеше да яде, когато Матилда беше държана като затворничка? И как можеше да се концентрира върху бърборенето на Симон, когато единственото й желание бе да се върне към 1924 година?

Симон излезе от стаята и няколко минути по-късно на Джени й се стори, че чува потракването на тенджери в кухнята. Клепачите й трепнаха, когато долови мелодията на валса, изпълнявана от някакъв далечен оркестър. Миризмата на лавандула изпълни стаята. Тя потъна в миналото, което я примамваше през пространството и времето в дълбок безпаметен сън, където призрачни сенки, приближаващите копита и силни насилнически ръце населяваха сънищата й.

Когато няколко часа по-късно Джени отвори очи, цялото й тяло блестеше от пот. Полежа известно време, объркана и смутена, докато не събра сили да приеме действителността и да се отърси от кошмарите. Слънцето прогони страшните видения и звуците на Чаринга заглушиха писъците.

— Това е смешно — възнегодува тя, като стана от леглото и уви чаршафа около тялото си. — Държа се като пълна глупачка.

Погледът й падна върху купчината тетрадки, които Симон бе подредила на тоалетката. Знаеше, че по-късно ще се върне към тях.

— Но не сега — изрече тя решително.

Уви по-плътно чаршафа около себе си и се запъти по коридора към банята. Дрънкането на тенджерите в кухнята изведнъж престана и Симон се появи иззад ъгъла.

— Не си докоснала закуската — каза с укор.

— Не бях гладна — опита се да се оправдае Джени. Защо Симон я караше да се чувства като непослушно дете?

По-възрастната жена я изгледа критично, после въздъхна.

— Знаех си, че си капризна, затова направих много вкусна супа.

Тя поведе Джени към кухнята с нетърпящ възражение вид и показа супената чиния, пълна с месо и зеленчуци, и топлия печен на жар хляб.

Джени стисна чаршафа, осъзнала, че отдолу няма никакви дрехи.

— Добре съм, Симон. Само съм малко изморена от дългото пътуване — усмихна се тя насила. — Тази супа изглежда наистина апетитно.

Симон седна на срещуположния край на масата и хвана с две ръце тежката бяла чаша, пълна с чай с цвят на кал, чиято пара струеше в лицето й. Тя не откъсваше очи от Джени, която смело изяде три лъжици от супата.

— Вкусно — промърмори.

Наистина беше така. Гъста и засищаща, точно каквато й бе нужна, за да прогони нощните сенки. Скоро чинията бе празна.

— Сега трябва да взема душ и да се облека. — Джени погледна часовника си. — Наистина ли е толкова късно?

— Сигурна ли си, че си добре? — Симон не изглеждаше много убедена, но и тя погледна часовника си. — Явно си имаше и друга работа. — Излизам на двора, за да нахраня пилците. Ако ти трябвам, само извикай.