Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Симон подпря лактите си на масата и изсумтя.

— Вярно е, че мина известно време, преди да впримча стария хитрец. Изплъзваше ми се като мокра връв. Сега съм доволна, че успях. Откакто си купихме каруца и кон, сме все на път. Понякога е тежко, но не бих сменила този начин на живот за никоя модерна фермерска къща. Предполагам, че съм обиколила повече места в Австралия от всеки друг.

Джени почувства тръпка на вълнение. Сигурно тя можеше да й разкаже за предишните обитатели на къщата и за онази загадъчна епитафия.

— Предполагам, че си била свидетел на много промени тук, Симон. Отдавна ли идваш в Чаринга по време на стригането?

Симон поклати глава.

— Преди работехме предимно в Куинсланд. От пет години работим по тези места.

Джени се почувства разочарована, но реши, че е безсмислено да се измъчва.

— Не ти благодарих за цветята и за това, че си почистила стаята така добре. Приятно е след толкова дълго пътуване да те посрещнат по този начин.

— Няма за какво, мила. Радвам се, че можах да направя нещо за теб. — Мама Бейкър продължи да пуши цигарата си мълчаливо.

— Какво е станало с дрехите, които са били в гардероба? Предположих, че там е имало някакви дрехи, заради нафталина.

Симон погледна настрани. Вниманието й бе изцяло погълнато от шарката на кутията с тютюн.

— Предположих, че няма да искаш тези стари вехтории да задръстват целия ти гардероб. Затова ги махнах.

Любопитството на Джени отново се изостри. Пак същото. Отбягваха погледа й, всеки се държеше така, като че ли не знае нищо.

— Бих искала да ги разгледам. Аз съм художничка и в колежа обичах да се занимавам с история на костюма. Ако тези дрехи са били на хората, живели някога тук…

— Не ти трябва да се ровиш в миналото, Джени. Няма да ти донесе нищо добро. Освен това повечето от тях са дрипи. — Изражението на лицето на Симон стана още по-подозрително и тя избягваше да погледне Джени в очите.

Гласът на Джени придоби мек и увещаващ тон.

— В такъв случай няма проблем само да ги разгледам, нали? Хайде, Симон. Колкото повече се опитваш да ги скриеш, толкова повече ще настоявам да ги видя. Нека да приключим с въпроса сега, а?

Симон въздъхна.

— На Брет това няма да му хареса, Джени. Каза ми да ги изгоря.

— Защо изобщо би поискал подобно нещо? — попита Джени ужасена. — Освен това — добави тя без заобикалки, — те не са негови, за да се разпорежда с тях. — Джени си пое дълбоко дъх. — За бога, Симон, ако това са само едни стари дрехи, защо е цялата тази загадъчност?

Симон я погледна, после явно промени решението си.

— Е, мила, убеди ме. Правя това, което ми наредят. Хайде, отзад са.

Джени я последва в кухнята. Купчина съдове за миене, бяха струпани до мивката. Беше светло и приветливо: с карираните пердета на прозореца и рендосаната чамова маса. На пода бяха струпани чували с пресни зеленчуци, а от тавана висяха окачени тенджери и тигани.

— Сложих ги в този стар сандък. Видя ми се грехота да ги изхвърля. — Лицето й бе придобило инатливо изражение и се бе зачервило, но не от топлината в кухнята.

Джени клекна пред очукания сандък и разкопча кожените каишки. Сърцето й биеше ускорено, въпреки че не разбираше защо се вълнува толкова. Та това беше само една купчина стари дрехи.

Капакът на сандъка се отвори и се блъсна в стената зад него. Джени ахна. Това не бяха парцали, а колекция от обувки и дрехи от миналия век.

Симон клекна до нея, не беше напълно уверена, че постъпва правилно.

— Разбира се, ако знаех, че се интересуваш от такива неща, никога нямаше да…

— Няма значение, Симон — каза Джени меко при вида на новопридобитото съкровище, — но се радвам, че не си ги изгорила.

Тя вадеше една по една грижливо сгънатите дрехи и ги разглеждаше. Нощници от най-фин лен, ръчно шити и опаковани в тънка хартия. Рокля от деветнайсети век с викторианска дантела на яката и маншетите, толкова бяла, колкото е била в деня, когато са я ушили. Джени разопакова красивата булчинска рокля от моаре, купена най-вероятно от Ирландия, и допря меката кремава коприна до лицето си. Още миришеше на лавандула. Имаше памучни роклички, каквито са носели децата през първата половина на този век и малки, ушити със сложни бодове бебешки дрешки, които сякаш изобщо не са били обличани. Имаше още рокли със смъкната талия от двайсетте и следвоенни рокли от нискокачествен памук, към тях подходящи колани и сменящи се якички.

— Симон — каза тя с възхита, — това не са дрипи, а дрехи с колекционерска стойност.