Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Кръглото лице на Симон почервеня.

— Ако знаех, че ще ти харесат, нямаше да ги изнеса от къщата. Брет ми каза, че само ще ти се пречкат из гардероба.

Джени я погледна и си помисли какво би могло да стане с тези прекрасни, запазени непокътнати дрехи. После поглади Симон по отрудената ръка.

— Важното е, че са запазени. Само това има значение.

Тя извади едни протрити и износени от работа бричове за езда, ботуши и копринен шал, скъсан от едната страна при ресните. Като ги притисна до лицето си, тя вдиша мириса на лавандула. Тези дрехи сигурно са били носени от жената, чиято снимка още стоеше в медальона й! После погледът й бе привлечен от нещо морскозелено, подаващо се между гънките на един ленен чаршаф. Беше дълга бална рокля, която се отличаваше от обикновените работни дрехи. Мека, изящна и феерична. Дългата й сатенена долна част бе покрита с шумолящ шифон, а рози от същия плат бяха пришити към тесния колан и набора на раменете.

— Този цвят ти отива — каза Симон. — Защо не я пробваш?

Джени се поколеба, но имаше нещо в роклята, което я възпираше да я облече точно сега и тя я остави настрана.

— Виж! — извика изненадана. — Има дори и обувки към нея. Сигурно са направени по много специален повод.

Симон изглежда не се впечатли, тонът й изведнъж стана припрян.

— Това е всичко, мила. На дъното са останали само куп стари книги и непотребни неща.

Тя тръгна да затваря капака и Джени я спря.

— Книги? Какви книги?

— Приличат ми на дневници, но повечето от тях са разпокъсани.

Джени впери в нея настойчив поглед.

— Какво му има на това място, че всички сте толкова потайни — и за какво беше цялата тази суетня около дрехите? Това има ли нещо общо с онзи странен надгробен паметник в гробището?

Симон въздъхна.

— Знам само, че преди години тук е станало нещо лошо, мила. Брет мислеше, че е най-добре да не се тревожиш и за това след трагедията, която си преживяла. — Тя замълча за миг. — Съжалявам за това, което се е случило със съпруга ти и малкото ти момченце.

— Брет Уилсън по-добре да си гледа неговата работа! Благодаря ти, Симон. Не съм толкова безпомощна, колкото си мислят всички. — Джени бръкна отново в сандъка и измъкна книгите. Колко интригуващо — наистина бяха дневници, но Симон имаше право — някои от тях се разпадаха. По-новите бяха подвързани с кожени обложки, останалите и особено по-старите бяха пожълтели и покрити с петна. Общо бяха дванайсет на брой: някои бяха дебели и тежки и обхващаха една или две години; други представляваха ученически тетрадки и отразяваха само няколко месеца.

Докато Симон я гледаше с неодобрение, тя ги подреди внимателно на пода в хронологичен ред. Обхващаха периода от 1924 до 1948 година. Прелисти намачканите страници и забеляза как неравният детински почерк става по-обработен и уверен с годините.

В последния дневник имаше нещо странно. Буквите бяха неравни, остри и почти нечетливи, сякаш написани от друга ръка.

— Това е всичко. Искаш ли да ти помогна да ги прибереш?

Джени притисна до себе си последния дневник. Имаше усещането, че долавя присъствието на жената, която го беше писала и това усещане бе толкова силно, че тя не чу думите на Симон.

— Джени? Добре ли си, мила?

Джени с неохота се върна към настоящето.

— Да, добре съм. Хайде да приберем дрехите обратно и да пренесем сандъка в къщата. Аз ще взема тетрадките.

Не след дълго каишките бяха стегнати и двете пренесоха сандъка през двора. От бараката на работниците долитаха приглушени гласове, а повечето от лампите вече бяха угасени. Веднага щом сандъкът бе сложен на кухненския под, Симон пожела на Джени лека нощ.

— Време е да си лягам. Започваме работа много рано, преди да е станало твърде горещо.

Джени погледна часовника си. Часът бе едва десет, но тя беше уморена и жадуваше да си легне.

— Не ми се сърди, че го казвам, но изглеждаш направо съсипана от умора — каза Симон. — Сложила съм чисти чаршафи. Ако ти стане студено през нощта, има одеяла на най-горния рафт в шкафа. Не отваряй капаците на прозорците, защото комарите жива ще те изядат.

— Благодаря ти, Симон. На сутринта ще поговоря с Брет. Искаш ли да ти помогна в миенето на чинии?

— Не. Сама ще се оправя с това. Все пак ти си шефът тук. Не е редно да ми помагаш в домакинстването.

Джени се усмихна.

— Лека нощ тогава и благодаря.

— Лека нощ, мила. Беше ми приятно да поговоря след толкова време с друга жена. Момчетата са много свестни, но ми омръзнаха разговорите за проклетите овце.