Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Джени я изпрати до верандата и остана навън, докато силуетът на Симон не изчезна в тъмнината. Въздухът беше топъл, галеше лицето й и носеше уханието на нощните цветя. Мисълта за това, какво бе наследила, изведнъж се стовари върху плещите й. Тя се отпусна на стола и се загледа към двора навън. Чуваше тихото ромолене на гласовете в бараката на работниците. В помещението на помощник-овчарите и от прозореца на готварницата блещукаха мъждиви светлинки. Всичко това й принадлежеше. Земята, животните, къщата — всичко. Беше наследила цял един град. Тези хора разчитаха на нея за прехраната и благополучието си.

Тежестта на тази отговорност я смаза. Толкова малко разбираше от този начин на живот — детските години във Валуна я бяха научили едва на основните неща и новото й положение я плашеше.

Клепачите й се затваряха за сън и след продължителна прозявка, Джени реши, че трябва да приеме обратите на съдбата; и да се притеснява, тази вечер не би могла да направи нищо повече. Стана от стола на верандата и влезе вътре. В къщата бе тихо и тя предположи, че Брет вече спи. После забеляза листа хартия на масата. Беше се преместил в общата барака.

— Какво облекчение — въздъхна. — Един проблем по-малко.

Сандъкът стоеше като тъмна сянка в мрака. Като че ли я зовеше, влечеше я към каишките и я молеше да ги разкопчае.

Джени клекна пред него и задържа ръцете си над закопчалките. После, преди да има време да се откаже, откопча каишките и вдигна капака. Зелената рокля потрепваше на бледата лунна светлина, изкушаваше я да я облече.

Роклята леко се плъзна по голото й тяло и гънките на шифона и сатена прошумоляха. Прохладен и мек, платът я милваше. Дългите поли на роклята се полюшваха около краката й при всяко движение. Джени затвори очи, пръстите й потънаха в гънките на роклята и в главата й сякаш зазвуча валс от някакъв отминал живот. Тя се отдаде на мелодията — танцуваше из стаята, босите й крака стъпваха безшумно по дървения под. Роклята като че ли я пренасяше от тази уединена ферма на място, където я очакваше някой много специален човек.

Почувства нечии ръце на талията си, нечий дъх на бузата си и разбра, че той бе дошъл. Само че нямаше светлина, нямаше радостно посрещане, защото валсът стана меланхоличен и тъжен и Джени усети как настръхва, когато устните му едва докоснаха страните й.

Тя рязко отвори очи. Краката й спряха да танцуват. Пулсът й препускаше. Нямаше музика, а стаята беше празна, но въпреки това тя можеше да се закълне, че преди малко не беше сама. С треперещи ръце разкопча миниатюрните копчета и роклята се свлече на пода. Остана да лежи там — полите й бяха разперени в кръг, сякаш беше застинала в средата на призрачния танц.

— Стегни се, за бога — промърмори ядосано. — Даваш прекалено голям простор на въображението си.

Звукът на собствения й глас не можа да прогони усещането, че не е сама и Джени потръпна. Сгъна роклята и я прибра в сандъка. Стегна каишките, вдигна дрехите си от пода заедно с дневниците и отиде в стаята си. Набързо взе душ, мушна се между хладните шумолящи чаршафи и се опита да се отпусне.

Гърбът я болеше, раменете й бяха схванати, но независимо от това, колко пъти наместваше възглавниците и се въртеше от едната на другата страна, сънят не идваше. Споменът за онази музика и призрачния й партньор в танца не я напускаше.

Както си лежеше в полумрака, погледът й бе привлечен от дневниците, положени на стола. Като че ли я зовяха. Настояваха да бъдат прочетени. Джени се съпротивляваше, но натрапчивата мелодия зазвуча отново… Докосването на ръцете и студената му целувка я накараха да потрепери. Не от страх, а от нещо друго, което не можеше да обясни… Той искаше тези дневници да бъдат отворени и тя не бе в състояние да се съпротивлява.

Най-старият дневник беше разпокъсан и подвързан с твърда хартия. Страниците бяха изтънели и протрити. На първия лист една детска ръка бе написала:

„Това е дневникът на Матилда Томас, четиринайсетгодишна.“

Когато Джени започна да чете, призрачната музика спря.

Джени бавно изплува от света на Матилда с мокро от сълзи лице и със съзнанието, че е прекарала цялата нощ с това момиче, което бе прогонило очарованието на Чаринга, като й бе разкрило как фермата се бе превърнала в затвор. Струваше й се, че чува равномерния постоянно приближаващ се тропот на коня на онзи негодник Марвин, който щеше да я настигне и върне обратно. Сякаш споделяше страха на Матилда, която знаеше, че няма кой да чуе виковете и да й помогне.