Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Той определено беше високият тъмен тип, описван от писателите романтици. От такива привлекателни, силни и мълчаливи мъже можеш да очакваш единствено неприятности. Никога не знаеш какво мислят и е невъзможно да водиш нормален разговор с тях.

„Добре, че Даян не беше тук — помисли си Джени. — Щеше да си падне по тези мускулести форми и да убеди за нула време Брет да й позира, полегнал на една от мароканските й възглавнички.“ Картината, която изплува във въображението й я накара да се изкикоти.

Само след няколко секунди осъзна, че настроението в кошарата не бе същото и когато смехът утихна, забеляза, че машинките не работят и че всички очи бяха вперени в нея. Тя се огледа и видя само недружелюбни лица. Самоувереността й се стопи. Защо я гледаха по този начин? Какво нередно бе сторила?

Тежките стъпки на Брет разтърсиха дъските на пода, докато прекосяваше кошарата. Лицето му имаше буреносно изражение, а пръстите на ръцете му бяха свити в юмруци. Тишината стана нетърпима и всички наблюдаваха действията му.

Нямаше време да си отвори устата, нито пък да помисли. Ръката му стисна като менгеме нейната и я издърпа през вратата и стъпалата към двора.

Джени се отскубна от него и разтри следите, които силните му пръсти със сигурност бяха оставили върху ръката й.

— Как се осмелявате? — изсъска тя. — На какво мислите, че си играете?

Сивите му очи бяха разгневени и зли.

— Не е позволено в стригачницата да влизат жени. Носи нещастие.

— Какво?! — Джени не можа да каже нищо от удивление.

— Чухте ме — отвърна навъсено той. — Да не сте влезли повече тук!

— От всички арогантни… Как се осмелявате да ми говорите по този начин? — Гневът й утихна, когато осъзна, че всички мъже в кошарата, както и тези на двора бяха спрели работата си и ги гледаха с любопитство.

— Аз съм управителят и аз ръководя работата, независимо дали вие сте собственичката или не. Кошарата, където се стрижат овцете не е място за жени. Присъствието им предизвиква злополуки — каза твърдо той.

Джени тъкмо щеше да му даде да се разбере, когато той се обърна и изчезна в кошарата. Мисълта за любопитните очи и наострените уши наоколо, обузда гнева й. „Негодник! За какъв се мислеше?“

Поколеба се да се върне обратно и да се разправи с него на място, но осъзна, че така само ще се унижи допълнително, затова разрови праха с тока на ботуша си, стисна юмруци в джобовете и тръгна към ливадата. От всички безчувствени, дебелоглави, невъзпитани мъже, които бе срещала, този тук ги надминаваше във всичко. И, бога ми, наистина знаеше как да я предизвика.

Расовите коне я погледнаха с леко любопитство, преди да продължат да пасат сочната трева. Джени се подпря с ръце на оградата и възвърна самообладанието си. Смущението й намаляваше с всяка изминала минута. Чудеше се какво й става. Обикновено бе много спокойна и владееше чувствата си. Защо му позволяваше да влиза под кожата й по този начин?

Топлият ветрец огъваше тревата, сякаш невидими крака танцуваха по ливадата. Тръпка премина по тялото й. Очарованието на Чаринга бе помрачено от някаква мощна и мрачна сила. Присъствието й се чувстваше, както и музиката, която я съпътстваше.

Мислите й се върнаха към дневниците и застиналата тишина в гробището. Също като Матилда и тя бе омагьосана. Сега цялото й същество бе нащрек. Не само любопитството я бе довело тук, но също и нуждата да открие корените си, останали далеч назад в опитите й за самоутвърждаване. Не можеше да отрече, че програмата й се бе променила. Тя бе тук именно заради Матилда. Заради това четиринайсетгодишно момиче, което имаше нужда да разкаже историята си на някого, който щеше да я разбере.

Джени въздъхна. Изобщо не трябваше да идва тук. Възлагаше прекалено големи надежди на това пътуване и очакваше, че Чаринга ще й даде нов смисъл на живота сега, когато Пит и Бен си бяха отишли. Чаринга обаче й донесе само объркване.

Джени остави конете да пасат и продължи да броди около постройките. Плевни, пълни със сено; складове с машини и варели със смазочно масло; работници, които бяха заети с ежедневната си работа; овце, които блееха и трополяха. Безцелната й разходка я отведе при кучкарниците.

Малките кученца бяха изключително сладки с живите си очички, неукрепналите крачка и пухкавите опашчици. Тя вдигна едно от тях и зарови лице в козинката му. То леко я близна и Джени се засмя. Никой не бе в състояние да прогони черните мисли така, както едно малко животинче.