Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Марвин се смъкна от седлото и пусна уморения кон зад оградата. Отдели Лейди от останалите и й сложи юздите. Кобилата извъртя очи, когато се метна на гърба й.

— Заминавам за Уолаби Флатс.

Матилда скочи от коня си и го пусна да пасе. Почувства силно облекчение, но не се осмеляваше да вдигне, очи, за да не се издаде.

— Погледни ме, момиче! На теб говоря.

Матилда долови заплахата в тона му. Бе абсолютно спокойна, очите й не изразяваха нищо, когато го погледна, но отвътре цялата трепереше.

— Етън и неговото синче няма да се доберат до нашата земя. Знам какво преследва, но няма да го получи. — Той я изгледа сърдито. — Ясно ли е?

Тя кимна. Това бе единственият въпрос, по който бяха единодушни. Марвин се наведе от седлото, повдигна брадичката й с дръжката на камшика и я принуди да го погледне право в очите.

— Няма ли да има целувка за довиждане? — попита той подигравателно.

Силна ненавист бушуваше в гърдите й, когато пристъпи напред и едва докосна със стиснати устни брадясалата му буза.

Той се усмихна с нескрит сарказъм.

— Това не ми прилича на целувка. Сигурно се пазиш за Андрю Скуайърс. — Очите му с цвят на олово я изгледаха злобно. Задържа я още малко, после я пусна. — Помни какво ти казах, момиче. Ти ми принадлежиш — същото се отнася и за Чаринга.

Марвин сръга с шпорите коня в корема и препусна през двора.

Матилда гледаше прашната диря след него, докато не се стопи в далечината. Тишината на Чаринга я обгърна, внесе мир в душата й и възвърна енергията й. Тя погледна към небето. Предвещаваше дъжд, но дали това не бе само напразна надежда — облаците се разкъсваха и се придвижваха към Уилга.

Матилда нахрани прасетата и затвори кокошките, после прекоси двора, за да поговори с Гейбриъл.

Старият мъж бе клекнал край димящия огън. Тенджерата къкреше, пълна със задушено месо от кенгуру и зеленчуци.

— Дъждът приближава, господарке. Духовете на облаците разговарят с вятъра.

Матилда пое дълбоко въздух. Прав беше. Вятърът се бе променил и тя усещаше мириса на дъжд.

— По-добре да преместите колибите си. Когато потокът прелее, ще отнесе всичко.

Жълтите му зъби блеснаха, когато се засмя. Кимна в съгласие.

— Първо яденето. Има предостатъчно време.

Беше прав. Само още два дни имаше изпепеляващи горещини и сухи ветрове, после настъпи дъждовният сезон. Поройни дъждове се изливаха върху ламаринения покрив и чукаха по стъклата на прозорците. Водата запълни ямите, напои спечената земя и превърна потоците в пълноводни реки. Мълнии пронизваха черното небе, трещяха като пистолетни изстрели и превръщаха нощта в ден. Тътенът на гръмотевиците разтърсваше малката къща из основи.

Матилда се бе сгушила до старата печка. Не можеше да направи нищо повече. Конете бяха на топло в обора, Гейбриъл и семейството му — в плевнята със сеното. Овцете бяха изложени на риск, но останалите животни, затворени на сигурно място. От Марвин нямаше и следа.

— Само ти и аз сме тук, Блу — мълвеше тя и галеше старата овчарка по копринената козина на главата. Кучето изглежда разбираше потребността й от общуване, защото я близна по ръката.

Матилда загърна раменете си с шала. Къщата беше направена така, че да държи прохлада през горещите лета. Сега обаче вътре беше леденостудено. Димящият огън почти не затопляше стаята, а керосиновата лампа хвърляше само малък кръг светлина и не можеше да разпръсне сенките в ъглите. Независимо от това Матилда се чувстваше в безопасност. Дъждът беше неин съюзник. Той държеше Марвин далеч и възраждаше природата за нов живот. Скоро пустошта щеше да се покрие с растителност: диви бели анемонии, гъста трева и жилави фиданки.

Матилда се облегна назад, клепачите й натежаха. Тази нощ можеше да спи спокойно.

Силно тропане наруши съня й, тя скочи уплашено на крака и грабна пушката. Блу изръмжа заплашително и застана с разкрачени предни лапи и настръхнала козина.

— Кой е там? — извика Матилда силно, за да надвие тропането на дъжда по ламарината.

— Тери Докс от Караджонг, мила. Пусни ни да влезем.

Матилда се взря през пелената от дъждовни струи по прозореца, която й пречеше да вижда какво става навън. На верандата се очертаваха само някакви неясни силуети.

— Какво искате?

Тя сложи един куршум в цевта на пушката и издърпа назад петлето.

— Носим баща ти. Пусни ни вътре.

Матилда смръщи вежди. Защо беше цялата врява, ако ставаше въпрос за Марвин? Нещо не беше наред. Тя прилепи лице към прозореца. Силуетите помръднаха и се приближиха. Вече се виждаше, че са двама души. Като че мъкнеха нещо тежко. Марвин сигурно отново бе загубил съзнание и другарите му го носеха вкъщи.