Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Значи мислиш, че ще продаде фермата? — Брет съвсем помръкна.

— Е, и ти не направи нищо, за да я накараш да се почувства у дома си, не е ли така? — каза тя с горчивина. — Казаха ми за скандала в стригачницата, също и за кученцето. — Тя въздъхна тежко. — Мъже!

— Каквото повикало, такова се обадило — опита се да се оправдае той.

— Може и така да е, но не трябва да забравяш, че тя е сама тук и всичко й е още непознато. Остави мъжкарските пози настрана, Брет. Не бъди толкова суров с нея.

Брет мълчеше. Мамчето имаше право. Не трябваше да се държи толкова грубо с Джени.

Гласът на мамчето прозвуча помирително.

— Знам, че ти е тежко, миличък. Имай предвид, че тази ферма не е твоя. И никога не е била. Не бива да се престараваш.

Той прокара пръсти през косата си. Почувства се безсилен.

— Знаеш, че не мога, мамче. Това е мястото, което винаги съм мечтал да имам. Никога няма да мога да си купя дори наполовина толкова хубава ферма — не и след като голяма част от парите ми отиват за издръжката на Марлийн.

— В такъв случай не смяташ ли, че малко по-мило и приятелско отношение ще й помогне да се почувства по-добре тук? Тя е тук, за да прецени какво да прави с фермата, а първите впечатления са много важни.

Брет кимна.

— Аз вече й се извиних, мамче, и се опитах да й обясня за кученцето и стригачницата. Мисля, че ме разбра, защото сключихме примирие.

— Тогава защо не я виждам да излиза и защо седи сама в къщата? — попита мама Бейкър.

Брет пъхна ръце в джобовете и я погледна намръщено.

— Сигурно чете проклетите дневници — отговори през зъби.

Мама Бейкър сви рамене.

— Какво значение има това? Миналото не може да я нарани. Има право да знае историята на Чаринга.

— Говориш така, защото не си ги чела — отвърна Брет, без заобикалки. Сети се за Матилда и ранните години на Чаринга и тръпки го побиха. — Ако има нещо, което би могло да я прогони от тук, то това са тези проклети дневници.

Погледът на мамчето беше прям.

— Мисля, че ще останеш изненадан. Джени не ми прилича на човек, който лесно се плаши. Виж само — дошла е сама чак от Сидни — и то след загубата, която е преживяла. — Тя поклати глава. — Смятам, че е достатъчно силна и умна, за да може сама да вземе решение какво да прави.

Мамчето стана и с поклащаща се походка отнесе купичката в кухнята, а Брет остана да седи замислен. Джени Сандърс представляваше пълна загадка за него. Въпреки това се възхищаваше на силния й дух и на чувството й за хумор. Може би трябваше да престане да мисли толкова за хорското мнение и да я опознае малко по-добре. Щом вече бе започнала да чете дневниците, то тогава трябваше да й покаже, че нещата от времето на Матилда са се променили, че старите духове са прогонени и няма нищо, от което да се страхува.

„Само че не тази вечер — помисли си той, като погледна часовника си. — След като поправя кухненската маса, ще стане много късно за посещения.“

За момент Джени откъсна очи от избледнелите редове. Силата на духа на Матилда личеше от решително изписаните с молив думи и Джени се засрами от себе си. Съвременният живот я бе разглезил.

Затвори очи и се опита да си представи момичето, чиято разтърсваща съдба се разкриваше сега пред нея. Момичето, което бе имало достатъчно смелост, за да си купи морскозелена рокля и да танцува валс.

Нейното присъствие бе почти осезаемо — сякаш Матилда отново живееше в Чаринга и я наблюдаваше как прелиства страниците.

Джени престана да мисли за времето и околната действителност и продължи да чете. Потопи се отново в миналото, където животът бе труден и само силни жени като Матилда можеха да оцелеят.

Кобилата на Марвин се върна след две седмици. За няколко часа бе спряло да вали и слабото слънце багреше небето в металносив цвят. Тропотът на копитата й накара Матилда да излезе на двора и да ахне от изненада и радост. Тя хвана висящите й юзди и я заведе в обора.

Лейди беше отслабнала и мръсна, гривата й бе загубила блясъка си и едната й подкова липсваше, но изглеждаше щастлива, че си е вкъщи. Матилда я нахрани и напои добре, после я разчеса с гребен, докато кожата й не заблестя наново. Поглади гривата на кобилата, плъзна пръсти надолу по дългата й шия и допря длан, за да усети равномерния успокояващ ритъм на сърцето й. Завря лице в изпосталялото й тяло, миришещо на прах и немита козина, и започна да й говори напевно:

— Лейди, умницата ми. Добро момиче. Добре дошла у дома.

Дъждовете престанаха, земята изсъхна и небето отново се проясни. Пасищата избуяха със сочна зелена трева и разноцветни диви цветя. Стадо кенгура се настани под сянката на евкалиптите. Птици с пъстри пера се стрелкаха нагоре-надолу; въздухът бе станал чист и свеж след напоителните дъждове. Дойде време да събере стадото, да го огледа и да прецени как може да го опази от по-нататъшно унищожение.