Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Една заострена пръчка се превърна в смъртоносно оръжие в слабите й бързи ръце, когато се опитваше да се защитава, но много често тя се обръщаше срещу нея. Отровните плодове и листа, които слагаше в храната му не действаха. Като че ли нищо не можеше да го досегне. Силите й се изчерпваха с течение на месеците на постоянно малтретиране, които започнаха да вземат своя дан. Сякаш това мъчение нямаше край, тази алчност нямаше засищане. Трябваше да го убие.

Острието на брадвата проблясваше под лунните лъчи, които се промъкваха през процепите на капаците и се отразяваха върху метала. Кръвта шумеше в ушите й, докато стоеше заслушана в притихналата къща. Матилда бе мечтала за този миг, кроила бе тайни планове и бе чакала да събере достатъчно кураж, за да изпълни замисленото. Сега стоеше в кухнята, стиснала здраво брадвата. По лицето и ръцете й имаше синини от последния й опит да се защити.

Дъските на пода изскърцаха, когато тя се промъкна на пръсти и със затаен дъх през кухнята. Зад затворената врата се чуваше равномерното му хъркане.

Матилда протегна ръка към бравата и натисна бавно дръжката — милиметър по милиметър, докато пантите не издадоха тих звук и вратата не се отвори. Сърцето й препускаше, кръвта бушуваше в ушите й, ръцете й трепереха. Навярно той чуваше всичко това.

Вече го виждаше. Лежеше по гръб с отворена уста и гърдите му се повдигаха и спускаха в такт с хъркането.

Матилда се промъкна от едната страна на леглото. Впери поглед в омразното лице, силните насилнически ръце и тежкото тяло и вдигна брадвата.

Лъч светлина проблесна върху закалената стомана. Гърлото й се бе свило. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите, докато стоеше надвесена над него.

Марвин изсумтя и погледна към нея с мътни очи.

Матилда се олюля. Страхът я правеше слаба, изцеждаше куража й. Тя избяга обратно в стаята си. Този път сълзите бяха по-горчиви от всякога, а провалът й — опустошителен. Духът й най-накрая бе пречупен.

Лятото и сушата, която го съпътстваше, се проточиха до Коледа и Нова година. На хоризонта започнаха да се събират облаци, черни и купести, предвещаващи дъжд. Матилда, Марвин и Гейбриъл излязоха с конете да докарат оредялото стадо овце по-близо до къщата. Мръсните рунтави задници на добичетата се бутаха едни в други, а Блу тичаше от едната до другата страна, за да ги събира. Конските копита вдигаха облаци прах, който заслепяваше ездачите и влизаше в гърлата им.

Матилда заби пети в корема на жребеца и го пришпори по стръмния бряг на реката след една заблудила се овца. Тя пресече опита й за бягство и свирна на Блу, за да я подгони обратно при другите. Стадото прекоси огромните тревни пространства. Матилда гледаше с отчаяние намалелия брой овце. Тази година загубиха много от тях заради дивите кучета динго и заради сушата. Вече не можеха да си позволят да плащат надници на работниците, а земята, за която се грижеха, бе твърде голяма за двама мъже и едно момиче.

Посещенията на Марвин в кръчмата ставаха все по-продължителни и въпреки че Матилда бе благодарна за тези малки почивки, знаеше, че в скоро време щяха да бъдат разорени. Къщата се превръщаше в съборетина, термитите рушаха хубавите някога плевни. Потоците бяха затлачени и трябваше да се изчистят, оградите — да се стегнат, полските площи — да се освободят от настъпващите диви храсти и треви. Водата едва църцореше — нуждата от нов кладенец вече бе неотложна.

Тя въздъхна примирено и подкара коня към пасбището, близо до къщата. Етън Скуайърс не криеше желанието си да притежава Чаринга и Марвин я притискаше да продава. Тя обаче за нищо на света не искаше да се раздели с наследството си. Етън Скуайърс нямаше да й го отнеме. Нито пък доведеният му син.

Матилда се усмихна под кърпата, която бе омотала около устата и носа си, за да се предпази от праха. Етън вероятно си мислеше, че е много хитър, но тя бе прозряла нечестния му план и бе непреклонна. Андрю Скуайърс можеше и да е красив и образован, но тя не изпитваше нищо, а и никога нямаше да почувства каквото и да било към него. Проклета да бе, ако се продадеше срещу земята, само за да избяга от баща си. Чаринга бе твърде много за нея, а женитбата с Андрю означаваше да я загуби.

Пасищата на Чаринга бяха придобили жълт цвят под безмилостното небе. Веднага щом пуснаха стадото зад оградата и затвориха портите, тя се отправи към къщата. Помисли си тъжно, че вече не можеше да я нарече дом. Само място, където успяваше да оцелее още един ден.