Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Отвори вратичката и забеляза, че пантите бяха смазани, а тревата — наскоро окосена.

— Поне се полагат някакви грижи — промърмори, като си проправяше път през плетеницата от храсти и цветя.

Осем от надгробните камъни все още стояха изправени. Останалите бяха почти погълнати от настъпващата дива растителност. Джени започна да чете полуизтритите надписи върху кръстовете. Семейство О’Конърс бяха починали в края на деветнайсети век и вероятно са били от първите заселници, дошли тук. Мери и Марвин Томас бяха починали един след друг, в разстояние на няколко години, малко след Първата световна война.

По-малките паметници бяха по-трудни за разчитане. Буквите бяха почти изтрити. Кръстовете се издигаха близо един до друг, сякаш се прегръщаха. Джени трябваше да отстрани пълзящите растения, за да прочете надписите. Всеки от тях разказваше една и съща тъжна история. „Момче, починало при раждане.“

Тя преглътна. Брет беше прав — Чаринга можеше да бъде и жестока.

Джени се приближи към двата най-нови паметника. Грубо изсечени от един и същ вид черен камък, с надписи, които още изпъкваха сред лишеите, нашарили камъка. Епитафията на гроба на жената беше неразбираема. Джени клекна и се зачуди защо изобщо е бил поставен подобен надпис.

— Вечерята е готова.

Тя вдигна очи, като още си блъскаше главата над странния надпис.

— Дали означава това, което си мисля? — попита, като сочеше камъка.

Брет бутна назад шапката си и бръкна в джобовете си.

— Не знам, госпожо Сандърс. Случило се е преди да дойда тук. Говори се, че преди години се е разиграла някаква трагедия, но това са само слухове и няма защо да се тревожите излишно.

— Слухове? Какви слухове? — Джени се изправи и избърса праха от ръцете си. Обичаше странните истории.

— Нищо особено — каза равнодушно Брет. — Хайде, вечерята ще изстине.

Джени го погледна в очите, но той избягна погледа й. Очевидно знаеше нещо, но не искаше да й го каже. Тя го последва през гробището и после през двора. Апетитът й се изостри при мисълта, че в историята на Чаринга имаше някаква мистериозна загадка.

Брет не се изненада, че я завари в гробището. Все пак то бе неделима част от Чаринга и, като се има предвид, че самата тя бе овдовяла наскоро, логично бе да отиде там. Съжаляваше само, че бе споменал за слуховете. Госпожа Сандърс очевидно бе доста любопитна и досетлива и, ако се съди по жените, които познаваше, тя сигурно щеше да упорства, докато не измъкнеше от него всичко, което знаеше по въпроса.

Брет се чувстваше притеснен. Това, което знаеше за миналото на Чаринга му беше достатъчно, за да реши, че е по-добре да си остане погребано.

Докато вървяха един до друг през двора, нахлупи шапката си още по-ниско. Беше привикнал повече към миризмата на вълната, отколкото към екзотичния парфюм, на който ухаеше госпожа Сандърс. Колкото по-скоро се преместеше в общата барака на работниците, толкова по-добре. Трябваше още снощи да си пренесе нещата и щеше да го стори, ако на една кобила не й бе паднала подковата и не бе принуден да измине седем километра пеша обратно до къщата.

Брет отвори вратата и направи път на Джени да мине, после закачи шапката си на куката. Мама Бейкър имаше строги правила за носенето на шапки в трапезарията. Разговорите вътре бяха шумни и оживени, но при появата на госпожа Сандърс изведнъж секнаха.

— Това е госпожа Сандърс, приятели. Тя е новият ви шеф.

Брет се усмихна широко, когато видя как дългите й крака и лъскавата й коса им подействаха като шок. Гледката здравата ги разтърси, в това нямаше никакво съмнение.

— Стан, мръдни малко да седна!

Мама Бейкър се появи шумно от кухнята, като бършеше ръцете си в престилката. Брет я харесваше много. Тя беше приятен събеседник и гозбите й му се услаждаха. Той примигна, когато силната ръка на мама Бейкър го перна по главата.

— С какво съм заслужил това?

— Брет Уилсън, нямаш никакво възпитание — отвърна рязко тя и цялата стая прихна да се смее. Мамчето се обърна към Джени и на лицето й светна дружелюбна усмивка. — На всички тук им куца възпитанието, мила. Казвам се госпожа Бейкър. Приятно ми е да се запознаем.

Брет наблюдаваше изпод вежди как Джени се здрависа с мамчето и седна на масата. Очите й палаво се смееха и той знаеше коя бе причината — той. Проклети жени. Винаги се съюзяваха точно, когато най-малко очакваш.

Мама Бейкър подпря юмруци на хълбоците си и огледа зяпналите от удивление мъже.