Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Съжалявам. Не исках да си пъхам носа там, където не ми е работата.

Брет продължи да разопакова продуктите.

— Не се притеснявайте. Вие сте новодошла тук, така че няма откъде да знаете за мен и Марлийн. — Лицето му бе мрачно. — Тук не й харесваше. Каза, че се чувствала загубена сред тези огромни пространства. Върна се в Пърт, в онзи бар, където я намерих.

Настъпи дълго мълчание. Джени изпита желание да го утеши, но не знаеше как.

— Нямах намерение да бъда рязък — опита се да се извини той, — но мразя клюките и си помислих, че е по-добре да го чуете от мен, а не от другите. А сега, има ли още нещо, което мога да направя, преди да си тръгна? Мъжете скоро ще се приберат и трябва да свърша някои неща, преди да се стъмни.

Тя прие извинението с усмивка.

— Кой готви на всичките тези мъже тук? Имате ли икономка?

Напрежението изведнъж изчезна и Брет се разсмя. Широката усмивка задълбочи бръчиците около устата и очите му. Така изглеждаше още по-привлекателен.

— Ама вие, гражданите, имате много странни идеи. Обикновено сами се грижим за себе си, но по време на стригането на овцете — като сега — една от жените на стригачите готви за всички.

Той повдигна шапката си и се запъти към вратата.

— По-късно ще ви разкажа още за фермата. Вечерята е след половин час и понеже сега идвате, мисля, че е най-добре да вечеряте в готварницата. Мама Бейкър се занимава с готвенето. С мъжа й идват всяка година тук и вероятно тя познава мястото не по-зле от мен.

Преди да му благодари, той вече си бе тръгнал.

Застанала в притъмняващата кухня, Джени се заслуша в шумовете на Чаринга. Плътният кънтящ звук на чука върху наковалнята, блеенето на овцете и подвикванията на мъжете се смесваха с бърборенето на папагалите и лая на кучетата. Беше си представяла, че тук ще е тихо. И докато стоеше в кухнята, бавно си припомни детските години. Спомените я накараха да се отпусне. След толкова много години далеч от земята, най-после си бе отново вкъщи и всичко й се струваше странно познато.

Фермата Валуна се гушеше в сърцето на Куинсланд, в провинция Мълга. Къщата беше по-малка от тази в Чаринга, но бе построена в подобен стил, с ламаринен покрив и сенчеста веранда. Пасбищата се простираха с километри около фермата и Джени още си спомняше миризмата на изгорялата от слънцето трева и шумоленето на лекия ветрец в чаените дървета.

Джон и Елен Кери дойдоха в сиропиталището, малко след като Джени бе навършила седем години. Тя си спомняше тази сутрин, като че ли бе вчера. Монахините прекъснаха ежедневните занимания на децата, за да ги подредят в трапезарията под строгия поглед на игуменката. В атмосферата се долавяше скрито вълнение, защото пристигането на външни хора в Даджара означаваше, че някои от тях могат да отидат да живеят в семейства и дори да бъдат осиновени, ако имаха достатъчно късмет, което щеше да ги отърве от Сестра Майкъл завинаги.

Джени стискаше силно ръката на Даян. Бяха се наговорили — въпреки че жадуваха да се измъкнат от лапите на монахините, знаеха, че ако напуснат Даджара, истинските им родители нямаше да могат да ги открият. Джени се усмихна, припомняйки си как Елън и Джон вървяха покрай дългата редица от деца. Елън се спря за малко пред нея, но игуменката поклати глава и я бутна да продължи напред. Джени не можа да долови смотолевените набързо думи, но разбра, че тя и Даян за пореден път нямаше да бъдат взети.

Накрая казаха на всички деца да излязат от стаята и да продължат да бършат праха в библиотеката. Джени си припомни чувството на разочарование и в същото време на облекчение, но това не беше нещо ново за нея и тя се постара да не мисли повече.

Изненадата дойде, когато сестра Майкъл ги заведе и двете при семейство Кери и им каза, че заминават с тях. Джени бе погледнала студеното, безизразно лице на монахинята и се бе зачудила дали това не е някакъв нов начин да я накажат. След няколко дни обаче двете с Даян пътуваха към новия си живот и новия си дом, а сестра Майкъл им бе обещала, че ако родителите им се появят, незабавно ще ги уведомят.

Джени се загледа замислено, без да вижда нищо пред себе си и си припомни старите съмнения. Другите деца от Даджара ги осиновяваха, но тяхното положение с Даян беше различно и тя винаги си задаваше въпроса: „Защо?“ Въздъхна дълбоко. Джон и Етел бяха на възраст да им бъдат баба и дядо, но им осигуриха добър живот и благодарение на тях, двете с Даян, израснаха със самочувствие. През тези години във Валуна те разцъфтяха и въпреки че тези прекрасни хора, които ги отгледаха, не бяха вече между живите, тя все още си спомняше за тях с голяма обич.