Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Имате ли нещо против да я покажа на Джо? Ще се изчерви, като я види.

— Не, разбира се — отвърна Джени с усмивка.

— Ще ви почерпя една бира. Брет няма да се бави още много.

Лорейн се изправи и се забърза към Джо, за да му покаже рисунката.

Старецът се разсмя и погледна към другия край на верандата.

— Добре сте ме докарали, госпожо. По-добре от всяко огледало — каза той и вдигна празната си чаша за поздрав.

Джени схвана намека.

— Мой ред е да почерпя, Лорейн. Джо си заслужи питието.

Брет напусна сумрачния бар и излезе на верандата. Госпожа Сандърс седеше до Джо, заслушана в лъжливите му истории за намирането на опали и не го забелязваше.

Беше много по-млада, отколкото бе очаквал, направо красавица — с лъскавата си коса и дългите си почернели крака. Съжаляваше, че преди малко се държа толкова рязко с нея. От думите на Уейнрайт беше разбрал само, че е вдовица и не бе подготвен за подобна изненада. Притесняваха го най-вече очите й. От момента, в който го погледна, той бе запленен от начина, по който цветът им се променяше — от най-тъмно виолетово до най-светлия аметист. От нея нямаше да излезе добър играч на покер — не и с тези очи.

Брет бутна назад шапката си и попи потта от челото си. Тя изглеждаше твърде крехка за Чаринга. Вероятно нямаше да издържи повече от няколко седмици, преди да избяга обратно в Сидни. Лорейн имаше право. Всички граждани си приличаха. Големи думи за живот сред девствената природа, но когато се сблъскат с липсата на течаща вода, с пожарите, наводненията и сушата, бързаха да си тръгнат. Прав им път. Не си представяше да изпълнява заповедите на някаква кльощава жена, която не различава главата на една овца от задницата й.

Той забеляза как слънцето хвърля кехлибарени отблясъци в косата й, как жестикулира с деликатните си ръце, докато обяснява нещо на Джо и промени мнението си. По нищо не личеше, че е преживяла голяма трагедия наскоро. Трябва да бе скрила мъката някъде дълбоко в себе си. За това се искаше сила и кураж, а отгоре на всичко бе предприела това пътуване сама и изглежда се бе справила доста добре. Външният й вид бе толкова екзотичен, колкото видът на някои фантастични птици, които обитаваха тези полупустинни области, а те се чувстваха прекрасно тук. Навярно бе по-издръжлива, отколкото бе сметнал първоначално.

Тя се обърна и когато го погледна с красивите си очи, той усети как го обзема странно вълнение. Нахлупи шапката си по-надолу и се приближи към нея. „Тя ми е началник и всичко зависи от нея. Ако намрази Чаринга, тогава сигурно ще я продаде. Но ако остане… Положението може да стане заплетено“ — помисли си Брет.

— Ще трябва да ме почакате малко, господин Уилсън. Джо ми разказва една случка.

Брет забеляза как цветът на очите й стана тъмно виолетов в сянката на верандата и разбра, че сега тя му го връщаше заради поведението му преди малко — с неговите камъни по неговата глава. Искаше му се да й каже, че ще я чака в камионетката отзад, но разказите на Джо бяха пословично интересни, а и харесваше начина, по който госпожа Сандърс накланя главата си, докато слушаше. Затова се подпря отегчено на перилата на верандата и запали цигара.

Когато разказът свърши, той се изправи. Не можеше да не обръща внимание на дългите й стройни крака, но се стараеше да гледа само напред. Тя беше висока, сигурно около метър и седемдесет, но това някак си й отиваше. „Брет Уилсън, стегни се и престани да витаеш из облаците“ — сгълча се той наум.

— Довиждане, Джо. Ще се видим пак, приятелю.

Той вдигна раницата й и се обърна рязко към нея:

— Да тръгваме, чака ни дълъг път.

Докато вървеше към колата, през верандата и надолу по стъпалата, чуваше леките й стъпки отзад, но не направи опит да каже нещо или да се обърне. Не го биваше за светски разговори, а и се съмняваше, че тя би могла да каже нещо, което да го заинтересува.

Раздрънканата камионетка, паркирана отзад, бе силно нагрята от слънцето. Брет метна раницата на Джени зад седалките, грабна кашона с продуктите от Лорейн и го сложи под платнището отзад. Бързаше да се измъкне, преди Лорейн да изтърси някоя глупост. Напоследък беше станала прекалено настоятелна и заради нея избягваше да идва в града. „Това им бе лошото на жените — помисли си той нерадостно. — Само да им се усмихнеш и да им обърнеш малко внимание и те решават, че си тяхна собственост.“

Той се покатери в камионетката и затръшна силно вратата.

Лорейн се облегна на отворения прозорец, тежкият й парфюм изпълваше цялото купе.