Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Великолепен е — каза тя останала без дъх.

— Така си е — усмихна се той самодоволно. — Ако искаш да го купиш, ще ти го дам на прилична цена.

Джени погледна опала. В бижутерските магазини в Сидни беше виждала подобни камъни и знаеше колко струват.

— Съмнявам се, че мога да си го позволя — отвърна тя със съжаление. — А и казват, че опалите носят нещастие?

Възрастният мъж отметна глава назад и смехът му отекна в пещерата.

— Глупости, госпожо. Чула си това от хора, които не знаят какво говорят. Камъните носят нещастие само на онези глупаци, които не могат да ги открият.

Джени също се засмя. Мъжът ги върна обратно и прибра кесията в скривалището й.

— Не се ли страхувате, че някой може да ги открие и да ги открадне?

Той поклати глава и се пресегна да вземе малко метално сандъче.

— Когато ме няма, поставям вътре няколко скорпиона. Никое копеле няма да иска да си има работа с тях. — Той пусна скорпионите в торбичката и я прибра зад един камък. — Май е време за манджата. Лорейн готви вкусно, нищо че яденето има вид на авария в бояджийска работилница. — Той се засмя доволно на собствената си шега и тръгна нагоре по стълбата.

Изминаха разстоянието до хотела мълчаливо. На Джени й се искаше да го разпита за Лорейн и Брет Уилсън, но знаеше, че подобно любопитство в такова малко градче ще предизвика коментари, а и това не я засягаше, стига да не пречеше на работата на нейния управител.

В огромната кухня бе шумно. Дългите, сковани от груби дъски маси бяха покрити с мушама. Туристите от вчерашния автобус бяха насядали на пейките плътно един до друг. Сред тях бяха и златотърсачите и овчарите, които бяха пренощували в хотела.

— Джени — гласът на госпожа Кийн се извиси над глъчката в помещението, — насам, миличка. Запазила съм ти място.

Джени едва се бе настанила до нея, когато Лорейн тръсна отпред й чиния с пържола, яйце и пържени картофи. Джени погледна яденето с ужас.

— Обикновено не закусвам. Ще пия чаша кафе, моля.

— Имаме само чай. Това не е някакъв луксозен хотел в Сидни, ако ме разбирате.

Чинията беше отнесена светкавично, а на нейно място Лорейн тресна един чайник.

— Много сте права за хотела — грубо отвърна Джени и веднага съжали, защото в стаята настъпи тишина и всички преместиха погледите си от нея към Лорейн. Тя забеляза как госпожа Кийн притаи дъх.

— Тогава защо не се изметеш обратно там, откъдето си дошла?

Лорейн отметна глава и излезе от стаята, като подрънкваше с гривните си.

Джени се засмя, за да прикрие неудобството си, задето изпусна нервите си.

— И да изтърпя цялото това пътуване с автобуса отново? Не, благодаря — обърна се тя към останалите.

Хората се отпуснаха и се засмяха. Скоро всички бърбореха оживено, чуваше се тракане на прибори и чинии. Джени разбираше, че току-що бе поставила лошо начало на престоя си тук. По тези диви места нямаше много жени, а тя така глупаво се бе скарала с първата, с която се сблъска.

Госпожа Кийн се качи на автобуса час по-късно и след като й помаха, Джени взе скицника си и седна на верандата. Нямаше търпение да почне да рисува — толкова много неща искаше да пренесе на листа хартия. Всеки цвят бе по-светъл или по-тъмен от основните цветове и, смесвайки се, те образуваха великолепна мозайка от червено и светлокафяво, оранжево и охра. Беше невъзможно да ги пресъздаде с молив или пастели. Съжали, че не носи маслени бои и платна.

Вниманието й бе изцяло погълнато от работата, лист след лист, изрисувани с цветовете и промените в природата, предизвикани от изгряващото слънце.

— Госпожа Сандърс?

Джени не бе усетила приближаването му, но топлият му, нисък глас не я стресна. Тя погледна нагоре и срещна погледа му. Сивите му очи бяха обсипани със зелени и златни точици, засенчени от дълги черни мигли. Миглите му бяха изсветлели по краищата от слънцето, а лицето, обърнато към нея, имаше сериозно и строго изражение изпод сянката на фермерската шапка. По средата на брадичката му имаше трапчинка, носът му бе правилен, а ъгълчетата на чувствените му устни — леко извити нагоре. Изглеждаше на около трийсет, но не можеше да се прецени точно заради изгорялото му от слънцето лице.

— Брет Уилсън. Извинете ме за закъснението. Имах неотложна работа във фермата.

— Добър ден — каза тя, след като се овладя. Значи този висок и красив мъж беше управителят на Чаринга? Нищо чудно, че Лорейн го пазеше от всички новодошли.

— Казвам се Джени — каза бързо. — Приятно ми е да се запозная с вас.