Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

— Не се притеснявай, миличка. Можеш да спиш в моята стая. Очевидно Лорейн мисли, че ще отнемеш приятеля й — онзи Брет, който трябва да те посрещне.

Джени я погледна изумено. Навярно това бе отговорът. Лорейн се държеше мило до момента, в който спомена името на господин Уилсън. Господи, сигурно наистина бе много изморена, за да не го разбере по-рано. Цялата тази история бе абсурдна и колкото по-бързо изяснеше нещата, толкова по-добре.

— Брет Уилсън е управителят на фермата ми. Не разбирам как бих могла да представлявам заплаха за Лорейн.

По-възрастната жена се разтресе от смях.

— Никога не съм виждала жена, обзета от такава ревност към друга жена, миличка. А що се отнася до това, дали представляваш някаква заплаха, мисля — тя избърса очите си, — че скоро не си се поглеждала в огледалото.

Джени не намери какво да отговори и другата жена продължи със сериозен тон:

— Бих се обзаложила, че Лорейн е хвърлила око на твоя управител и вече крои планове. Помни ми думата! Сигурна съм, че ще искаш да видиш този мъж. — Последният съвет бе съпроводен от яростно бодване в чинията с агнешко и картофи.

Лорейн се върна в стаята, точно когато разговорът между жените започна да се разгорещява и каза студено:

— Няма свободни стаи. Ще трябва да делите стая с още някой или да спите върху матрак на задната веранда. Има мрежи, така че ще бъдете необезпокоявана.

Госпожа Кийн отопи със залък хляб соса в чинията.

— Имам самостоятелна стая с две легла. Джени може да спи при мен.

Лорейн изгледа двете жени враждебно, но не каза нищо.

Джени дояде вечерята си и помогна на госпожа Кийн за багажа. Излязоха през задната врата на верандата и се изкачиха по грубите стъпала до стаята над бара. Вентилаторът на тавана проскърцваше, раздвижвайки застоялия въздух в мрачната стаичка. Обзавеждането се състоеше от две походни легла, стол и нощно шкафче. Капаците на прозорците бяха плътно затворени поради настъпването на нощта и прииждането на комарите. Тоалетната се намираше отвън на двора. Леген и кана с възтопла вода, с цвят на утайка от чай, бяха единствените удобства за миене.

— Не е като в „Риц“, нали? — отбеляза госпожа Кийн, като отпусна тежкото си тяло на едното легло. — Няма значение. След седалката в автобуса всяко легло ще ми се стори като пухено.

Джени се наведе към раницата си, докато другата жена се събличаше и миеше. „Поне чаршафите са чисти — помисли си тя, — а и има чисти кърпи и сапун.“

Не след дълго госпожа Кийн лекичко похъркваше сред възглавниците. Джени се изми набързо и облече тънка памучна тениска. Седна в притъмнялата стая, наслаждавайки се на тишината и спокойствието след дългото пътуване. Но безпокойството я накара да напусне малката задушна стая и да излезе на балкона.

Облегна се на перилата и погледна към небето. Нощта бе мека като кадифе и невероятно топла. Млечният път оставяше широка диря от звезди върху синьото като мастило небе. Съзвездията Орион и Южният кръст осветяваха ярко задрямалата земя. За миг й се прииска да спи тук, навън. Но комарите нямаше да я оставят на мира.

— Колко е красиво всичко тук — помисли си тя. После се усмихна. В застиналата тишина се дочуваше мекото, натрапчиво кряскане на папагалите кукабура. Трябваше да опознае отново тази земя, но сърцето й подсказваше, че вече бе част от нея.

Първите слънчеви лъчи се промъкнаха през процепите на капаците и стоплиха лицето й. Джени бавно се измъкна от прегръдките на съня, полежа неподвижно за миг, като стискаше клепачи, за да не я заслепи светлината. За първи път от месеци спа, без да сънува. Чувствуваше се отпочинала и усещаше, че Пит и Бен се отдалечават от нея. Образите им ставаха по-неясни, силната болка отслабваше с времето и пространството, които ги разделяха — колко бърз бе процесът на оздравяване на човешката психика.

Тя извади снимките изпод възглавницата и се вгледа в лицата им. После ги целуна бързо и отново ги прибра. Винаги щеше да ги помни, независимо от границите помежду им.

Госпожа Кийн, която до този момент хъркаше, се събуди изведнъж и като се надигна със сънени очи и разрошена коса попита:

— Съмна ли вече?

Джени кимна утвърдително и започна да се реши.

— Тук слънцето изгрява рано.

— Вярно, часът е едва пет сутринта.

Госпожа Кийн се протегна и се почеса с видимо удоволствие.

— Чудя се, кога ли сервират закуската?

Джени вдигна косата си нагоре и я прибра с две шноли от черупка на костенурка. Когато госпожа Кийн се върна от тоалетната, тя вече бе измита, облечена и готова за предизвикателствата на деня.