Тамара Маккинли - Последният валс на Матилда

Джени му се усмихна и се качи в автобуса. Взе си бутилка бира и размени поздрави с другите пътници, докато вървеше по пътеката към мястото си. В автобуса бе възтясно и задушно, а мухите бръмчаха около лицето й. Тя махаше с ръка, за да ги прогони — жест, така естествен за австралийците, както въздухът, който дишаха. Отпи голяма освежителна глътка от студената бира. Възбудата й растеше. След осем часа щеше да е в Уолаби Флатс.

Автобусът потегли сред облаци червен прах, мухите изчезнаха и през прозорците повя топъл бриз. Пътниците си вееха с шапки и вестници, за да се разхладят. Въпреки неудобствата, Джени се чувстваше добре. Това беше истинската Австралия — не големите градове, плажовете и търговските улици, а неподправеното излъчване на провинцията с всичките й неудобства.

Жегата се засилваше, запасите с бира намаляваха. Лес не ги оставяше да скучаят и през цялото време дърдореше и разказваше ужасни вицове. В Нъндарънджи купиха още бира — това се повтаряше при всяко спиране по време на осемчасовото пътуване. Джени бе изтощена от недоспиване, а жегата, голямото количество изпита бира и силното вълнение я измъчваха допълнително. На обед хапнаха сандвичи в малък хотел насред пустошта, но нямаше време за душ и смяна на дрехите.

Когато автобусът пристигна в Уолаби Флатс, вече се здрачаваше и, слава богу, стана по-хладно. Джени слезе от автобуса и се разкърши. Ризата и късите й панталони бяха пропити от пот и ако съдеше по вида на другите, сигурно изглеждаше като плашило. Независимо от това бе с повдигнат дух, защото пътуването бе към края си и почти бе достигнала целта.

Джени долови някаква особена миризма във въздуха.

— Каква е тази ужасна смрад? — попита, като си запуши носа.

Лес се засмя.

— Мирише на сяра от минералните извори, миличка. Скоро ще свикнеш. Не се притеснявай.

— Надявам се — измърмори тя и пое раницата си.

„Кралица Виктория“ притежаваше залязващата слава на луксозен в миналото хотел, въпреки избледнелия надпис, който висеше малко накриво. Джени си помисли, че преди години сигурно е представлявал нещо, но сега изглеждаше потискащ и порутен. Двуетажната сграда с пясъчна мазилка беше опасана с балкон и веранда на първия етаж. Боята се лющеше, а железните решетки и украшения бяха ръждясали или направо липсваха на места. Тежки капаци покриваха тесните прозорци и навсякъде бяха поставени мрежи против комарите и мухите. Покрити с прах коне стояха вързани на специално за тази цел място. Те лениво отпускаха глави към бетонното корито с вода и от време на време размахваха опашки, за да пропъдят мухите. Голямата веранда под балкона изглеждаше прохладна и очевидно бе любимо място за срещи на местните мъже. Те седяха на люлеещите се столове или направо на стъпалата и наблюдаваха туристите изпод широкополите си шапки, които явно им служеха години наред.

Джени наблюдаваше всичко това с очите на художник. Най-старият беше брадясал, а съсухрените лица на останалите и бръчките около очите им, причинени от силното слънце, загатваше за тежкото им ежедневие. „Дано да мога да си извадя пособията за рисуване — помисли си Джени. — Някои от тези старци биха били чудесни модели.“ — Тя се спря, за да свали тежката раница.

— Добър ден. Каква горещина.

Погледът й се плъзна по безизразните им лица.

Побелелият старик й отвърна:

— Добър ден.

И очите му за миг се мярна любопитство, после той отново се загледа в смрачаващия се пейзаж.

Джени забеляза, че се чувстват неловко и се запита дали нашествието на толкова много хора наведнъж, не смущава спокойния им подреден живот. Може би уединението на това градче, разположено насред пустинята, с течение на времето бе насадило у тях дълбоко недоверие към новодошлите.

Джени взе багажа си и влезе в бара. Нещо за пиене, баня и нещо за хапване щяха да й осигурят спокоен нощен сън.

Няколко мъже се бяха изтегнали на бара с бири в ръце, и със скрити под шапките погледи проследяваха пристигането на новодошлите. Ризите и кожените им панталони носеха следите от работата им през деня. Разговорът, ако изобщо бе имало такъв, изведнъж секна, макар и в настъпилата тишина да не се усещаше враждебност, а по-скоро леко любопитство.

Вентилаторът на тавана мудно раздвижваше влажния въздух. От всяка греда и рамка на картина висяха мухоловки. Самият бар представляваше дълга дървена талпа, която се простираше по цялата дължина на помещението. Барманът, който бе господарят тук, беше слаб, със заострен като на ястреб нос, облечен в размъкнати панталони, които се крепяха с помощта на колан и тиранти. На стената бяха подредени редици от прашни бутилки, радиото имаше коледна украса, поставена вероятно, за да разведри мрачната обстановка.